– Къде да го направим? – питаме с моя другар по бленда.
– Ами, какво ще кажете за Калиакра?
Какво ще кажем ли??? Ако това беше стрела, то със сигурност би ме улучила два сантиметра северно от сърцето.
- Калиакра? Кога?
Тръгваме.
Изминали неизвестно количество километри кола ни задминава, пасажерът до шофьора прави някакви жестове описващи нещо кръгло и нещо друго, което ни изглежда като скеч. Сериозната физиономия, обаче, ни навежда на мисълта, че вероятно има нещо, което би трябвало да ни безпокои. Спираме колата. Момчетата с жестовете също. Всеки излиза от неговата си врата, поглежда най-близката му гума и по малко наоколо - нищо. Само булката си седи. Момчетата пред нас са спрели твърде далеч, за да чуем словата им, но улавяме посоката на сочещите пръсти. Дясна предна спукана. Ако беше партия щеше да е ДПС. Не е партия, но пак трябва да я сменим. Готово. Предстои ни път, решаваме, че е хубаво все пак да поправим старата гума. Прибираме си триъгълника и точно срещу случката виждаме винил с надпис – Вулканизатор, Автосервиз, Гуми – 500 метра (в обратна посока). – Хитро – мисля си и кимам с глава – много хитро. Даваме назад 50 000 сантиметра, за да може хората от винила да погледнат гумата. На булката й е скучно, на останалите двама угрижено, на мен ми е забавно.
– Вентилът ти стърже по гумата, освен това тая лепенка дето са ти я сложИли, аз я слагам на велосипедите.
Изчакваме да ни я ретушират и сглобят. Докато го правят чета табела им „Търсим колеги, но да не са предатели и педерасти”. Брех – казвам си – това трябва да го документирам. Снимам го. На булката й е все по-скучно и изстрелва с усмивка:
- Абе, вие да не мятате кабарчета, там преди изхода? Щото е малко съмнително, точно до вашата табела я спукахме, а и само вие работите в неделя, пък и я гледай колко клиенти имате днес.
- Да, ние ги мятаме – казва момчето, съвсем без усмивка, докато повдига с крика колата ни.
Преглед, нов вентил, снимка на табелата общо -10лв. Благодарим и врътваме ключа на таблото. Някой ръкомаха от гумаджийницата. Момчето с крика.
- Може ли само да ме снимате така?
Най-младото мишелинче в сервиза решил да изреже яката на бивша тениска и я оформил като вратовръзка, ако разБИРА се имаш такова богато въображение, за да наречеш това нещо така. Лилава. Снимаме го.
- Може ли да ми я пратите на вайбър?
- Вайбър? Дай някакъв мейл, бе човек.
- М не, по-добре на вайбър, че мейл нещо..., ако може на вайбър...?
- Може бе.
- Благодаря много.
Веско. Веско вайбъра.
Потегляме. Пътят е къдрав. На времето му се спи.
Варна.
Загубваме се. Винаги се губим във Варна. Намираме се, но малко по-далече от там където сме се изгубили. Продължаваме по изгубеният път, който ще ни доведе до този, който трябваше да намерим. Газта ни свършва на 300 метра преди бензиностанция. Имаме бензин колкото да стигнем до нея. 92 стинки – баси, тия па. Спираме.
- Колко?
- До горе.
По рафтовете на бензиностанцията гледам шишета с плодове и сок. Взимам едно и чета – „Компот от ягоди”. - Компот от ягоди ли? – как така компот? Оставям го на рафта. Излизам отвън. Там бензинджията сипва гориво на една мадама. От някъде някой мяука, всеки се озърта.
- Котка ли имате? – питат го. :)
- Нямаме котка. :)
- Май нещо мяука. :)
- И на мен така ми се стори.
Жената обезпокоена излиза и вдига капака на автомобила си. От там изхвърча черен, космат и изплашен пасажер, пропътувал на топло има-няма 20 километра. Мацката пищи силно, както само жена може да пищи. След това поема дъх и:
- Ама казах им на автомонтьорите, че нещо мяука – те не ми вярват.
Котето-стопаджия вероятно е искало да го оставят на предната отбивка – мисля си.
Връщам се в бензиностанцията. – Ама, как така компот?
- 2, 99. Рестото. Хубав ден. :)
- БлУгодаря. :0)))
Компот. В бензиностанция компот.
Излизам.
- Купих си компот. :0)))
- Компот ли? – с три въпросителни ???
- Да бе, без консерванти пише тука. :0)))
- Странно, в бензиностанция компот?
- М, да де!!! :0)))))
Пия си го. Много вкусен компот от бензиностанция, че и без консерванти, брей - викам си.
На Калиакра не може да се снимаме. Да опитаме Болата.
Болата.
Сто петдесет и една коли на плажа. Повтарям – на плажа. На самият плаж, на пясъка, на тази тъй фина материя. Коли с лодки на таваните си. Прашни гуми по чувствата. Не е обида, това е оскверняване.
- Ааааам, иначе е много хубаво – казвам на булката и младоженеца, но ако искате направо да обръщаме към Тюленово?
Тюленово.
Морето спокойно, уханно, тихо, говори ми - младоженците също:
- Къде да застанем?
Къде да застанете ли, не може ли просто да се прегърнем и да останем завинаги, а не да застанем за малко?
Плясвам си два бързи шамара:
- Пшш, алоууу, ти си тука по работа.
- Е, какво от това - отговарям си - не можем ли просто да останем завинаги?
Процес на окопитване loading . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . <3 . . . please try again later . . . . . . .
- Я по-насам! – Я по-натам. – Прегърни я. – Прегърни го. – Изправи гърба! – Не давай главата токова назад. – Стой така. – Леко бе, моля те внимавай да не се пребиеш. – Целувка. – Браво.
Седемдесет минути.
- Какво ще кажете за една бърза Шабла?
Шабла.
Ще имаме нужда от кардиолог – мисля си. Освен ако не останем тук завинаги. Стъпвам на пясъка. Правим им по няколко кадъра, а аз се измазулвам не по терлици, а по боси крака към Морето. Приятелят ми по бленда ще ме покрие. Здрависваме се, солено е. – Ааааам, наблизо ли е кардиологът? Бушоните ми изключват, само аз и То. Поглед далеч на ляво. Тихо, много тихо. Интимно е, лично е, мое е, не, наше е. Не продумвам и дума, но все пак се оглеждам да не би някой да ме е чул. Снимат се, никой не ме чува. То и аз заедно. Тихо.
Не зная след колко минути, не зная как, не зная и защо, но сме във возилото. За на обратно.
- Събрахме ли всичко? – пита не зная кой.
То всичко е тук, точно тук. Как да го съберем – мисля си. И по-трудното - Как да го оставим? И пак вечният въпрос наум - Защо просто да не останем тук завинаги?
На вместо мислите си едва дочуто изскимтявам:
- Май, да.
Пред вкъщи сме. Събирам посудата от багажник и седалки. Съседският петел изкукуригва в 2:30, за добре дошли - предполагам. ПриБИРАм се. Мятам всичко на земята и влизам в банята. Нахвърлям върху себе си съвсем леки хигиенни щрихи. Имам пясък по краката. Усмихвам се, сърцето и то. Лягам по гръб и свивам лакти зад главата си, искам да се чуя, но вътрешният ми глас отдавна е заспал, затова просто слушам тишината. И тя спи, но петелът я разбужда в 03:15. Японски бил. Сигурно си кукурига по японско време – мисля си. Или е китайски. То всичко е китайско. Стига глупости. Докъде бях стигнал? Загубих се, като във Варна. Отвивам се, за да съм сигурен, че пясъкът е по ходилата ми. Виждам проблясващия солен прашец и се протягам да загася лампата. На нощното шкафче(което е стол) до книгата, която постоянно мени заглавието си, стои една константа - много стара карта на България, прилежно сгъната на най-североизточната си част. Проследявам мислено – Калиакра – Камен Бряг – Тюленово – Шабла.
Цък
