9.01.17 г.

Моите си петнайсет минути!

Някои искат своите петнайсет минути слава, аз си пожелах просто моите петнайсет минути. Отивам в кухнята, за да не ме притесняват високите и ниските технологии. Сядам и отказвам да мисля за каквото и да е друго освен за най-моите си петнайсет минути. Вдиииииишам. Издииииишам.

На масата се кипри дървена формичка с три кръгли хралупки, която е приютила в себе си сол, червен пипер и чубрица. Зелено бяло червено. Това направо си е трибагреник. България, Италия, Таджикистан? Кой знае? Може би котката с шапка дето ми се мръщи от покривката. Дали някоя баба е брала, сушила, а после стривала чушките, за да може така хубаво да ми се червенопипери този червен пипер? – рисувам си история. Насреща чорапите от непуснатата втори ден пералня ми се усмихват беззъбо и ми бърборят:

– Не ни мисли нас, гледай си твоите петнайсет минути, ние сме чорапи, свикнали сме да не сме особено чисти по принцип.

Аз им се кефя, че са такива пичове, а сетне им намигам наум. Защо наум – питам се - сякаш някой ще ме види. Пускам едно истинско намигане към илюминатора на бялата машина. Няма отговор, но това не ме притеснява. Точно до чешмата бутилката с олио ми грабва вниманието, а от там ми се блещят няколко слънчогледа. Топло е. Усещането е лято. Хладилникът измърква и леко потреперва, за да ми напомни, все пак, че скоро ще преполовим декември. Да не би да се изтръска? - питам се. Хладилниците не се изтръскват – отговарям си. Но и не мъркат – пак си отговарям.

 Вдигам поглед към голямото студено блокче, за да разбера дали мърка или се изтръсква и какво въобще прави…, а там някакви магнити ме размечтават със соленоводните си местонахождения. Кипър, Керамоти, Мармарис. Море ли? Ъъъ, тук няма да мога да се задържа петнайсет минути, ако ще е море – то нека е завинаги. Извъртам поглед, за да сменя темата, както се вика.
Какво е това? Ухааа, острилка за ножове. Сигурен съм, че тази джаджа сама е забравила за какво се използва. До нея някакви карти за игра, подарък от едно шише с узо.
Хората играят ли още на карти? Едно време как хубаво лющихме сантасе с Баба…

 Една върху друга, в ляво от левия ми лакът са се накачулили няколко ябълки. Червеножълти. От едно село. Хубаво село. Но няма магарета и коне няма, прасета също няма и по-добре, че идват празници. Но има едно кафяво куче, нарекох я Бленда. Тя е мила и предана и скимти, когато й е хубаво. А на нея все й е хубаво, когато има кой да й викне – Хей, Бленда, как си бе, прекрасна ти? Но тя се радва и на - чиба от тука, защото не знае какво е чиба от тука, все си мисли, че това е някаква човешка игра, в която хората само се преструват, че не я харесват. А Бленда, Бленда е куче родено да маха с опашка и да бъде харесвано. Наистина.

А пък тези ябълки, пуснали едни малки фини бръчици, толкова симпатични, като девойките над четирийсет. Дали ще са вкусни в един ябълков сладкиш? Ябълките имам предвид, не девойките. :0))) Вкусни ще са. Ама кой да го сготви? Хм, няма да съм аз.

 - Може ли аз, може ли аз? – пита хитрият нахилен джакръсел от пакета с кучешката храна.

 - Ехо, - (щото е ехо) вика ми синьото веро - а после кой ще мие тавата?

 - О, я престани – отговарям (на верото) – ще я сложа в миялната.

 А там, в миялната, всички строени като войници - чинии, чаши, вилици, всички в коловози - рааааавннис. Така те подрежда системата – умувам си – ако не си в коловоза не си й удобен. Е, можеш да застанеш на чомпек, но това не значи, че системата няма да те измие (промие). За всеки случай слагам една купичка на верев, ей тъй, колкото да й е гадно на системата.
Голяма цедка, средна цедка, малка цедка, още по-малка цедка, още една друга цедка и още една дето се завинтва. Лелеееее, колко много цедки, какво ги правим толкова много цедки, бе? А наблизо семки от един плод. Нарекли го черимоя, екзотичен, на нищо не прилича, освен това има остатъчен вкус на разтворими витамини. Но семките му стоят в една чиния, а аз нямам идея защо. В близост са чайовете: зелен, зелен с портокал и киви, зелен с ориз, ройбос с метличина, ройбос с ванилия, ройбос без ванилия, мурсалски чай, черен чай, йога чай, друг йога чай, любовен чай (още не смея да го пия, че ми е подарък, знам ли какви са съставките (намеренията) :0))), лайка, шипка, мащерка, вископланинска мащерка, лофант, мента…Стига толкова, не ща да си ползвам петнайсетте минути, за да броя разни чайове, освен това има и още в оня белия шкаф. Дали да не си направя някой – зелен с киви и ябълка – що пък не. Или пък да отворя една бира? Бира!!! Звучи също много добре. Една много вкусна има в хладилника, мярнах я в Кауфланд, толкова тъп магазин, а така чудновата бира. В синя кутийка. Не помня името, помня й вътрето, също както с хората.

Телефонът звъни.
- Ало, абе, не можах да свърша цялата работа. Прати ми ако можеш файловете на скайпа…


Довиждане мои петнайсет минути, благодаря, че ви имах. Нали скоро пак ще дойдете? :0)))

15.12.16 г.

Изкукала ралта!


Доволно гостуване у мъдри приятели. Става дванайсет, става един, става два и всичкото това става през нощта. Дежурните разговори на вратата - добре, айде – и се започва на ново.
Часът е два и половина. Бирата литър и половина. Луната на половина.
Тръгваме с един приятел да си се връщаме по къщите. Говорим високо, като за два и половина, отстрани изглеждаме невъзпитано, само дето няма никой по улиците, за да оцени тази наша приповдигнатост като ни плесне по един задвратник - примерно. И така, разговаряме, хилим се и някак – ей тъй – почваме тема за литература. Няма да излъжа ако кажа, че не помня и трохичка от този диалог, но ясно се сещам, че казах:
- Да бе, наистина, много е хубаво, а и колко е яка тая нощ. И тая кукувица. :0))))))))
Семпла усмивка от другата страна иии:
- Кукувица?
- Тихо. Не чуваш ли? Бати якоту. :0)))))))
- Блу, не чувам кукувица.
Вървим, вървим да изпратим нощта и нас си, а по средата на пътя и на разговора пак изстрелвам:
- Чуй, чуй.:0)
- Какво? :)
- Ами, кукувицата, бре. :0)
- Нищо не чувам бе, Блу, няма никакви кукувици, особено по това време. :)
- Как да няма като я чувам. Толкова ясно. Чуй, чуй.
- ?
Викам си тоя мой съзаклятник по чашка от тия неговите ракии не може една кукувица да чуе. Ето, убеждавам сам себе си, бирата как хубаво отваря сетивата, а тая ракията как само ги притъпява. Как да е, придвижваме се, все тъй словоохотливо към домовете си, аз продължавам да чувам птицата, той точно обратното. По едно време се замислям, че от точка А до точка Б все пак сме изминали някакво разстояние и ми става прелюбопитно защо чувам толкова ясно това пернато създание през целия път. Идеята, че ни изпраща летейки и кукайки около нас, ми идва леко абстрактна въпреки широкосроените ми промили.
Решавам, че трябва да разбера. Заставам по средата на улицата и:
- Чувам кукувица, пич. Съвсем сериозно.
- (Вдига рамене).
Стоя мирно и продължавам да търся обяснение. Тихо е. Само аз и кукувицата. Минута и половина, а после зверски, ама зверски смях.
- Ко става, бе Жиро?
- Хахахахахах.
- ? :)))))
- Ахахахахахахах.
- Хахахаххахахах.
- Пич, носът ми свири. :D

Поуката, която си взех от тази история е да слушам вътрешния си глас, а не вътрешния си нос, щот в крайна сметка излиза, че кукувицата съм аз. М да! :0)))))))))))

20.09.16 г.

Туп-туп история!

Приятели ще снимат приятели. Така се уговаряме, с малкия детайл, че тя ще бъде със сватбена рокля, а той с костюм в същия жанр.

– Къде да го направим? – питаме с моя другар по бленда.


– Ами, какво ще кажете за Калиакра?


Какво ще кажем ли??? Ако това беше стрела, то със сигурност би ме улучила два сантиметра северно от сърцето.


- Калиакра? Кога?


Тръгваме.


Изминали неизвестно количество километри кола ни задминава, пасажерът до шофьора прави някакви жестове описващи нещо кръгло и нещо друго, което ни изглежда като скеч. Сериозната физиономия, обаче, ни навежда на мисълта, че вероятно има нещо, което би трябвало да ни безпокои. Спираме колата. Момчетата с жестовете също. Всеки излиза от неговата си врата, поглежда най-близката му гума и по малко наоколо - нищо. Само булката си седи. Момчетата пред нас са спрели твърде далеч, за да чуем словата им, но улавяме посоката на сочещите пръсти. Дясна предна спукана. Ако беше партия щеше да е ДПС. Не е партия, но пак трябва да я сменим. Готово. Предстои ни път, решаваме, че е хубаво все пак да поправим старата гума. Прибираме си триъгълника и точно срещу случката виждаме винил с надпис – Вулканизатор, Автосервиз, Гуми – 500 метра (в обратна посока). – Хитро – мисля си и кимам с глава – много хитро. Даваме назад 50 000 сантиметра, за да може хората от винила да погледнат гумата. На булката й е скучно, на останалите двама угрижено, на мен ми е забавно.


– Вентилът ти стърже по гумата, освен това тая лепенка дето са ти я сложИли, аз я слагам на велосипедите.


Изчакваме да ни я ретушират и сглобят. Докато го правят чета табела им „Търсим колеги, но да не са предатели и педерасти”. Брех – казвам си – това трябва да го документирам. Снимам го. На булката й е все по-скучно и изстрелва с усмивка:

- Абе, вие да не мятате кабарчета, там преди изхода? Щото е малко съмнително, точно до вашата табела я спукахме, а и само вие работите в неделя, пък и я гледай колко клиенти имате днес.


- Да, ние ги мятаме – казва момчето, съвсем без усмивка, докато повдига с крика колата ни.


Преглед, нов вентил, снимка на табелата общо -10лв. Благодарим и врътваме ключа на таблото. Някой ръкомаха от гумаджийницата. Момчето с крика.


- Може ли само да ме снимате така?


Най-младото мишелинче в сервиза решил да изреже яката на бивша тениска и я оформил като вратовръзка, ако разБИРА се имаш такова богато въображение, за да наречеш това нещо така. Лилава. Снимаме го.

- Може ли да ми я пратите на вайбър?
 

- Вайбър? Дай някакъв мейл, бе човек.
 

- М не, по-добре на вайбър, че мейл нещо..., ако може на вайбър...?
 

- Може бе.
 

- Благодаря много.

Веско. Веско вайбъра.

Потегляме. Пътят е къдрав. На времето му се спи.


Варна.


Загубваме се. Винаги се губим във Варна. Намираме се, но малко по-далече от там където сме се изгубили. Продължаваме по изгубеният път, който ще ни доведе до този, който трябваше да намерим. Газта ни свършва на 300 метра преди бензиностанция. Имаме бензин колкото да стигнем до нея. 92 стинки – баси, тия па. Спираме.


- Колко?

- До горе.


По рафтовете на бензиностанцията гледам шишета с плодове и сок. Взимам едно и чета – „Компот от ягоди”. - Компот от ягоди ли? – как така компот? Оставям го на рафта. Излизам отвън. Там бензинджията сипва гориво на една мадама. От някъде някой мяука, всеки се озърта.


- Котка ли имате? – питат го. :)
 

- Нямаме котка. :)
 

- Май нещо мяука. :)
 

- И на мен така ми се стори.

 Жената обезпокоена излиза и вдига капака на автомобила си. От там изхвърча черен, космат и изплашен пасажер, пропътувал на топло има-няма 20 километра. Мацката пищи силно, както само жена може да пищи. След това поема дъх и:

- Ама казах им на автомонтьорите, че нещо мяука – те не ми вярват.

Котето-стопаджия вероятно е искало да го оставят на предната отбивка – мисля си.

Връщам се в бензиностанцията. – Ама, как така компот?

- 2, 99. Рестото. Хубав ден. :)
- БлУгодаря. :0)))


Компот. В бензиностанция компот.

Излизам.

- Купих си компот. :0)))
 

- Компот ли? – с три въпросителни ???
 

- Да бе, без консерванти пише тука. :0)))
 

- Странно, в бензиностанция компот?
 

- М, да де!!! :0)))))

Пия си го. Много вкусен компот от бензиностанция, че и без консерванти, брей - викам си.

На Калиакра не може да се снимаме. Да опитаме Болата.

Болата.

Сто петдесет и една коли на плажа. Повтарям – на плажа. На самият плаж, на пясъка, на тази тъй фина материя. Коли с лодки на таваните си. Прашни гуми по чувствата. Не е обида, това е оскверняване.

- Ааааам, иначе е много хубаво – казвам на булката и младоженеца, но ако искате направо да обръщаме към Тюленово?

Тюленово.

Морето спокойно, уханно, тихо, говори ми - младоженците също:

- Къде да застанем?
Къде да застанете ли, не може ли просто да се прегърнем и да останем завинаги, а не да застанем за малко?

Плясвам си два бързи шамара:
- Пшш, алоууу, ти си тука по работа.
- Е, какво от това - отговарям си - не можем ли просто да останем завинаги?


Процес на окопитване loading . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . <3 . . . please try again later . . . . . . .

- Я по-насам! – Я по-натам. – Прегърни я. – Прегърни го. – Изправи гърба! – Не давай главата токова назад. – Стой така. – Леко бе, моля те внимавай да не се пребиеш. – Целувка. – Браво.

Седемдесет минути.

- Какво ще кажете за една бърза Шабла?

Шабла.

 Ще имаме нужда от кардиолог – мисля си. Освен ако не останем тук завинаги. Стъпвам на пясъка. Правим им по няколко кадъра, а аз се измазулвам не по терлици, а по боси крака към Морето. Приятелят ми по бленда ще ме покрие. Здрависваме се, солено е. – Ааааам, наблизо ли е кардиологът? Бушоните ми изключват, само аз и То. Поглед далеч на ляво. Тихо, много тихо. Интимно е, лично е, мое е, не, наше е. Не продумвам и дума, но все пак се оглеждам да не би някой да ме е чул. Снимат се, никой не ме чува. То и аз заедно. Тихо.

Не зная след колко минути, не зная как, не зная и защо, но сме във возилото. За на обратно.

- Събрахме ли всичко? – пита не зная кой.

То всичко е тук, точно тук. Как да го съберем – мисля си. И по-трудното - Как да го оставим? И пак вечният въпрос наум - Защо просто да не останем тук завинаги?
На вместо мислите си едва дочуто изскимтявам:

- Май, да.

 Пред вкъщи сме. Събирам посудата от багажник и седалки. Съседският петел изкукуригва в 2:30, за добре дошли - предполагам. ПриБИРАм се. Мятам всичко на земята и влизам в банята. Нахвърлям върху себе си съвсем леки хигиенни щрихи. Имам пясък по краката. Усмихвам се, сърцето и то. Лягам по гръб и свивам лакти зад главата си, искам да се чуя, но вътрешният ми глас отдавна е заспал, затова просто слушам тишината. И тя спи, но петелът я разбужда в 03:15. Японски бил. Сигурно си кукурига по японско време – мисля си. Или е китайски. То всичко е китайско. Стига глупости. Докъде бях стигнал? Загубих се, като във Варна. Отвивам се, за да съм сигурен, че пясъкът е по ходилата ми. Виждам проблясващия солен прашец и се протягам да загася лампата. На нощното шкафче(което е стол) до книгата, която постоянно мени заглавието си, стои една константа - много стара карта на България, прилежно сгъната на най-североизточната си част. Проследявам мислено – Калиакра – Камен Бряг – Тюленово – Шабла.

Цък

30.08.16 г.

Ако бях скакалец

Нямам представа защо написах това, но го написах и толкова.  :0)))

Мрежите против комари не помагат срещу скакалци. Срещу комари също, особено ако са влезнали от някъде другаде. Скакалците влизат откъдето си поискат. Те са леко облагодетелствани, защото хората по-рядко повдигат сутрешния вестник, за да спрат подскачането им завинаги. В повечето случаи човекът леко се смущава от зеленото присъствие и с чаша, лист хартия или, с вметнатия вече, вестник изхвърлят животинката навън. Комарите и мухите, уви, рядко имат такъв шанс, но нека не задълбаваме в “човешките” дела. Чудех се ако бях скакалец, който мисли и чувства точно като мен, просто ако за ден си сменя опаковката, къде ли бих искал да отскоча (я как хубаво звучи тоя глагол, ако вече си скакалец)? Помислих си, че би било интересно да отида при хората, които познавам и ме налягат понякога някакви съмнения относно искреността им с мен. Ще отскоча у тях – казвам си – ще свия зелените си крака зад завесата и ще чакам да чуя истини или неистини, може пък някой случайно да се изпусне пред друг, или пък да има отворен чат и аз като един интелигентен и образован скакалец да прочета туй-онуй за себе си или пък за някой друг. Хм. :0)))) Отказах се от тая работа, обаче, щото аз тия неща мога да си ги науча и като човек. В това тъй бутонно комуникиращо общество информацията така или инак ще стигне до мен по виртуалните жици, та дори и без жици. Все някой от някого ще знае нещо и така нататък. Та, няма сми (както викат младите скакалци).
Реших да отскоча до някое семейство, за което зная, че е сплотено. Ще ми се да застана пак зад пердето, но този път съвсем спокоен за живота си, защото който и да е член от това сплотено семейство никога не би прибягнал към саморазправа с живо същество от друг вид. Сплотените семейства е твърде вероятно и да не четат вестници. :0)))
Чувам гласовете на децата, майката и таткото са по задачи, докато баба им разтяга тесто за мекици. Не се издържа само със звуци, затова подавам глава зад карираното в червено и бяло перде (символът на уюта в една кухня) и виждам, че в чинията до котлона има вече три готови мекици. В съседство от друга чиния на точки се издига макет на Олимп от пудра захар, вдясно от върха - буркан със сладко от ягоди нашепва за лято. Мекиците са готови, делфинските звуци от боричкането преди малко са заместени от междуметия, с които хората често се изразяват за нещо мнооооого вкусно. То е хубаво тези неща да се слушат, не да се четат, но понеже сега сме на букви, това което предимно се чува е - ммммммммм. Човешкото в мен ми напомня колко много обичам мекици и без да се усетя започвам и аз да викам - мммм зад пердето, но нали... на скакалешки. Едното хлапе ме чува, затичва се към мен с напудрения си бял нос и с мазни ръчички дърпа завесата, за да ме види. Аз си стоя кротко, но все пак съм нащрек, защото ей така от чисто детско любопитство много мои другари са оставали я без крак, я без пипало, а най-малкото, с което са се измъквали е голям уплах, във все пак, малкото им скакалешко сърце. Скакалеееец - вика детето, сочейки ме със захарен показалец. Другото, с мекица в ръка и със семки от ягодово сладко на бузата, пристига заинтригувано от чутото. Бабата надига глас и започва да бърбори типичните бабешки неща, които говори типичната баба, или по-скоро нещата, които често бърборят типичните добри и прекрасни баби.

- Хайде, моля ви, първо се наяжте и после се занимавайте с другите неща. Мекиците като изстинат са като подметка. Мишо, защо бе бебе си избърса мазните ръце в пердето, майка ти, ще ни напердаши и двамата, на масата има салфетки. Марти, а ти кога успя да си скъсаш чорапа, бе бабе, нали оня ден ги купихме. Ох, деца, деца...

- Да го хванем – извиква Мишо.

- Даaa – подскача нахилен Марти.

Бабата, чието име още не знам, ги подхваща за вратлетата и им говори:

- Никой няма да хващате, отивайте да си доядете мекиците, после ще го изгоним тоя скакалец навън. Марти, имаш сладко на бузата.

- Къде? – пита Марти и поглежда надолу.

- На бу..., вече е върху пода, ох деца, деца - дудне си по бабешки бабата. :0))))

Настава голям смях, затова че Марти си е оклепал бузата, но е оклепал и пода. Нещо, което само малките могат да усетят като смешно. И то наистина си е смешно ако можеш да бъдеш малък за малко или да си спомниш какво е било ако си пораснал. Ако си безвъзвратно пораснал, но не можеш да си спомниш, че това е смешно, направо ще ми е много мъчно за теб, когато отново съм човек, но сега съм скакалец, та ще ми бъде тъжно за теб по-късно. Въпреки временното спокойствие, което уреди бабата, аз продължавам да съм леко обезпокоен. Уведомен съм, че ще бъда изгонен. Изгонен звучи леко, нали..., ама един скакалец не ги взима толкова навътре тия неща, затова и няма да се връзвам. По-добре да намеря къде да се скрия, за да не ме изгонят и да мога още малко поне да съм тук, с тях. Веднага се сетих къде да се преместя. Забелязал съм ги хората, че когато някоя си там буболечка не е на мястото, на което са я видели за последно, започват да я търсят вляво, вдясно, надолу или напред. Повдигат предмети, в близките периметри, мислейки си, че бубата е намерила убежище някъде там – под листото на игликата, или под ключодържателя с лика на Йори. Но почти никога не вдигат поглед нагоре, където се скрих аз, защо не го правят - не знам, човешки му работи. Ето, сега хем няма да ме пъдят навън, хем ще ми е спокойно, че ще остана. Дано не се издъня пак с някой звук, но тия мекици простооо... Потракване на празни чинии, бял, сладък прашец навсякъде, гонитба, измиване на ръце, плискане с вода, баба преминаваща през целия тоз следзакусвателен сюжет.

- Мишо, Марти, отидете да се облечете, излизаме на разходка – вече по-високо подема бабата.

- Бабо, ще извикаме ли Деси, щото има да ми дава четири лепенки за албума на Спондж Боб? - пита един от двамата, но стената ми пречи да видя кой точно, по слух е Марти.

- Вървете се обличайте с брат ти, ще видим дали Деси не е в градинката, ако не е ще й свирнем под балкона.

- Супер си бабче – казва предполагаемият Марти и изтупурква нанякъде.

Докато гледах с любопитство елегантните си зелени крака, бабата и малките вече бяха напълно готови за разходка, аха-аха да дочуя нещо и хлоп - вратата се затвори отвън. Двойно прещракване – заключ, заключ. Забравиха за мен – урааа. Отивам да разгледам къщата.

21.08.16 г.

Сюреалистичното прибиране от Равда





Трябва да съм бил на около 15-16. Чудесна възраст, в която още не те е срам от наборите, че си с майка си на море. Обитаваме някаква чисто нова станция в Равда, която осигурява лятно нищоправене на чудесни цени. Басейн с бар в средата, джакузита-макузита, тенис кортове, питиетата по левче и така нататък глезотии (които не ме интересуваха, щом като има море). Както и да е. Ваканцията лека-полека вървеше към приБИРАне в София. Застягахме багажи и с не особено желание, даже с никакво, тръгнахме да си ловим рейса на обратно. Всичко бе наред, трябваше просто да хванем местния автобус, за да стигнем до Бургас, а от там този до столицата. На спирката сме, имаме достатъчно време, за да случим предното изречение, или поне ние така си мислим. Идва местният таралясник и ние вече сме в него. И ето тук свършват нашите представи за спокойно прибиране. :0))))))) Качили сме се вече и чакаме останалите пасажери от спирката да сторят същото. Последен се качва местен рибар, който носи целия си улов - жив, в кофа с вода. На последното стъпало се препъва и излива цялото съдържание от риболовния му ден върху пода на претъпканото возило. Страхотно. Всички почват да пищят и да вдигат крака, докато рибата подскача между обувките им. Чувайки патърдията шофьорът решава да влезне в час със ситуацията и след като вижда какво се случва зад гърба му заявява:
- Докато не съберете и последната риба, рейсът няма да тръгне.
Почна едно гонене на риби между локви, джапанки, крачоли и поли. Как да е, събраха ги. Тази еуфорична пауза продължи около 15 минути, които внасяха леееко напрежение, у нас двамата с майка ми. Започвахме плахо да се питаме, наум, дали ще успеем да стигнем навреме. Шофьорът вече бе поел към Бургас, та напрежението ни леко поспадна. Ама за кратко. Време беше да си платим за цялото представление. До нас дойде контролата, която ни помоли да и дадем едни харийки, тя в замяна щяла да ни даде други и по този начин пътуването ни ще е легално. Сторихме го. Една рускиня зад нас обаче отказа да даде нейните хартийки в замяна на други. Сами знаете какво става, когато две жени не се разберат – паника в курника, ама тоя път на руски. Пътувайки кудкудякането еволюира в нещо като сцена от оперно пеене, от която си спомням само откъсът – М да, да, възпитавается нада девушка. Майка ми минава през горещата сцена, стига до тартора на рейса и му връчва пет лева, за да кара по-бързо.
Свада на руски, мирише на риба, топло е, но право на борд е центърът на Бургас. Три пъти ура, но пак за кратко. Първа спирка в града. От втората врата се изстрелва млада девойка (вероятно мой набор), след което хуква в неистов тръст, колкото й държат краката. Майка й седи до вратата, хванала за ръка по-малката й сестра като заедно с това започва да крещи:

- Спри веднага, върни се ти казвам, веднага се върни.

Свидетели на тази драма всички мълчим (дори и рускинята???) и се чудим какво става. После майката дава заповед на шофьора да достигне тинейджърката, той изпълнява заръката и я настига. Майката слиза от рейса, хваща бегълката, плясва и два бързи шамара и я връща обратно. Вратите се затварят – семейството отново е заедно. Целият автобус въздъхва облекчено. Но не за дълго. Следваща спирка. Вратите отново се отварят и ситуацията от преди малко я гледаме на бис. Девойчето хуква да бяга. Рейсът този път поема. Майката възмутена крещи:
 

- Спрете автобуса, спреееетееее автобусааааа.
 

Вратите се отварят, момичето тича, майката по дире й, малката сестричка гледа сюжета и тихичко ридае.
 

- Върни се веднага ти казвам, такъв бой ще ядеш. – заканва се майката.
- За нищо на света няма да се върна. За нищо на света. – отвръща хлапето.
 

Настигат се, шамарят се и отново във возилото.
Майка ми отива и казва на шофьора да даде малко газ, защото имаме 5 минути до рейса на обратно.

- Не мога по-бързо – казва спокоен водачът – вече сме в градска среда.
След всички приключения, пристигаме една минута по-рано на мястото, където нашият автобус бе заминал минута по-рано от нашата минута по-рано, в която бяхме там. Сядаме грохнали на асфалта носейки целия си багаж, носим си и преживяванията и започваме да умуваме за вариант Б. Първо се сещаме да попитаме дали не можем със същите билети да се качим на следващия автобус, но отговориха – нямаме такава практика. A можем ли да си върнем билетите срещу сумата – нямаме такава практика.

На практика бяхме прецакани.

- Дай да отидем до ЖП гарата – казвам на майка ми – билетите ще са по-евтини.
Довличаме се до там и сядаме да подишаме малко на пейките в градинката.

- Нямаме парички – казва майка ми – какво ще правим?
- Нали имахме поне едни пет лева? – изморено отронвам аз.
- Нали ги дадох на шофьора, бе маме, да кара по-бързо.


Аз мълча, ама толкова силно мълча, че чак оглушавам тишината.

- Сетих се, имам два долара в чантата. Тук някъде трябва да има банка. Отивам да ги обменя – сеща се тя.

Аз я чакам, тя се връща с два лева, питам я защо са само два лева, тя ми отвръща, че й искали такса от два лева за да обменят двата долара, та...

Аз пак млъквам. Този път по за кратко.

- Давай да вадим всички дрехи – предлагам й – и да обираме стотинки от дето има за обиране.

Опънахме такава хубава сергия, абе, цял катун. Бъркахме където можеше да се бръкне и все пак извадихме някакви пари. Да, ама недостатъчни, за да се върнем. Отидохме да проверим какви са аджеба цените на билетите и най-усмихнатото нещо в този ден до момента бе, че се сетих, че имам ученическа карта за 50% намаление за пътуване с влак. Събрахме за един билет. Седнахме пред разпънатата ни сергия и започнахме да умуваме как да намерим и за другия. Мислихме, умувахме, времето си летеше, пък ние нищо не измисляхме. По едно време виждаме някакви познати муцуни и двамата се озаряваме.

- Мамо, откъде ги познаваме тези хора? - питам аз.
- Не знам – отговаря ми.
- Ама ги познаваме все пак, щом са ни познати? Нали?
- Ами много са ми познати, ама не знам от къде ги познаваме.


Хем е смешно, хем не е, но след секунди някакъв полъх, от някъде, ни подсеща, че са гости на същата станция, в която летувахме ние. Три пъти ура. Тоя път наистина. :0))))) Майка ми се присламчва към тях и с червени бузи измолва някой лев, пък като се върнем в София ту такси ще им ги върнем. Сетиха се кои сме, после погледнаха разпиляната ни посуда и жалните ни физиономии и веднага забъркаха в портмонетата си. Купихме билети. Останаха и за баничка.


П.П. Влакът пристигна рано сутринта. Датата беше 15-ти септември. След час и половина започваше първият учебен ден. В София (разБИРА се) вали. Отивам на училище. Всички са с есенни одежди. Аз се появявам по единствените ми чисти, но къси гащи - недоспал, дзиндзикаш, гладен, неизкъпан, без букет за класната (защото последните стотинки отидоха за баничка), но пък усмихнат и богат с такова приключение!
:0))))))))

7.06.16 г.

Аз и Аз - общуват си!



Подпийнал си чуекът и седнал на пазара да си общува със себе си. Не можах да уловя голяма част от диалога, но пък хванах най-важното:

Той (учудено):

 - Верно ли???

Пак Той (но вече убедително):

- Верно бе!

И ми стана едно спокойно и усмихнато че се разБИРА(т) помежду си.

19.05.16 г.

Сънят с кравите

Бях на спирката на Патриарха и Витошка. Съдейки по времето, което прекарах там трябва да съм чакал или тролей две или номер пет. Чудейки се какво да правя, докато дойде синьото возило, реших да позяпам архитектурните незабележителности зад и около спирката. Един празен треволясал двор с леко поучукана, но все пак ограда, напомняше за някакво соц време, което хем си беше отишло, хем пък беше там. Стара изпочупена бяла табела, с червен надпис, казваше, че някога си там е имало фирма, която се занимава с недвижими имоти. Да, с малко въображение и по досещане прочетох – НЕДВИЖИМИ ИМОТИ. В същия соц стил, в който се чувствах, точно до изтърбушената ограда - в дясно имаше един метален цилиндричен съд, който ние за по-лесно наричаме - кош за боклук. Започнах да бъркам в него. Извадих някакви листове, тетрадки, боклуци от всякакъв вид, докато не се натъкнах на една раница. Оказа се моя раница от едно време. Чудно ми бе как е попаднала там и най-вече защо. Реших да я измъкна от контейнера. Изваждайки я при мен дойде един клошар, или поне аз така предположих, съдейки по това, че ми се скара, че ровя в неговата кофа. Обясних му, че това е моя стара раница и просто искам да видя какво има в нея. Дръпнах ципа и затършувах. Натъкнах се на един спрей против насекоми, предимно срещу комари, някакви подробности, които не помня и най-същественото – мои любовни писма. Казвайки мои имам предвид такива, които аз съм писал някога, но и такива адресирани до мен. Но как е възможно? – питах се наум и почти наяве. - Оттогава мина толкова много време. - Какво правят тези писма заедно с раницата ми в този кош за боклук, който е тук - в съвсем друго време. Повдигнах раницата, а под нея открих още стари мои ученически тетрадки, както и разни чужди писания. Тролеят ми идваше. Дълго мислих дали да не взема раницата със себе си, защото все още си я харесвах, но реших, че макар и лека, да нося миналото в настоящето си е доста тежък товар. Оставих всичко така както го сварих, казах на клошара две-три слова, след което се отправих към спирката. Там обаче, заедно с всички пиполи чакаха и две крави - майка и дъщеря. Дъщерята се изплаши и тръгна да ме атакува. Аз също се изплаших, но реших, че ако я почешам между ушите ще се успокоим и двамата. Така и стана. След минута неудобство и кратка, но все пак суматоха и двамата, всъщност и тримата (защото и майка й също се бе качила), се возихме в този дългоочакван тролей, чиито номер така и не разбрах. Много се радвах на новата ми приятелка. Беше бяла със светлокафяви петна, даже май бяха среднокафяви. Говорих й някакви неща, а тя ме облизваше по челото, когато бе съгласна, или когато се радваше. Кой знае? На седалката до нас (на последната врата откъм прозореца) една възрастна дама ми каза: - Абе недей й дава да те облизва бе, от слюнката й лицето ти ще стане в желе. Желе ли? – помислих си. Но не я послушах, а продължихме да общуваме пред възмутения й поглед. Лицето ми не стана в желе, но моята приятелка заедно с майка си слезнаха след около три спирки. Така завърши този мой сън.

П.П. Незнайно как разбрах, че кравата се казва Дулсинея, за майка й не знам.

:0)))))))))))))

21.04.15 г.

Размишляванки за белия лист и малките вселени!



Понякога нямаш никакъв контрол над настроенията си. Веднъж си весел без да знаеш защо, друг път си тъжен пак по същата причина или поради липсата на такава. Това звучи като обяснение за теб, всъщност е за мен, но просто си мисля, че всеки може да се припознае. Седнах да пиша без да зная какво точно искам да извадя от себе си. Пред мен се облещи белият лист. И ми стана леко развълнувано. Освен, че е просто целулозен продукт направен от бивш дървесен вид, белият лист е и универсално платно, върху което да изрисуваш, да надраскаш, да скицираш, да изпишеш, да оцветиш, да намачкаш, с две думи - да илюстрираш душата си. Една малка сцена, на която може да изобразиш голямото си сърце. Сцената, на която всяка постановка може да бъде със заглавие  – „Душевен ексхибиционизъм” и всяка една ще е коренно различна от всяка друга, макар и с видимо сходен сценарий. На прима виста ми дойде да си представя как седим 23-ма човека и пред всеки от нас има бял лист, на който биваме помолени да нарисуваме кръг. И ние го правим. После се събираме заедно с листата си и виждаме точно 23 различни кръга. Защото днес един се е събудил по-рано и е нарисувал слънце, друг е ял грах и е нарисувал малко зелено кръгче, трети няма да издържи и ще превърне кръгчето си в смайли, този до него е по-прецизен, за това ще извади пет стотинки от джоба си и ще изрисува контура им, аз ще подам моят лист, на която съм нарисувал елипса, 22-та кръга ще ме погледнат въпросително и ще ми кажат, че елипсата не е кръг, пък аз ще им отвърна, че ако погледнеш халбата с бира отгоре си е абсолютен кръг, но ако си полегнеш блажено до нея кръгът просто малко се сплесква, но това не значи, че вече не е кръг, а просто че си е сменил перспективата. :0)))

Един мой приятел като се напие през две минути ми споделя (без видима причина) ” – Всеки човек, Блу, е една малка вселена”. И е прав, и без да е пил.


Най, ама най-хубавото на белия лист е, че действа мотивиращо и при муза - и при липса на такава.



Наздраве за всяка малка вселена и за всеки бял лист. :0))))

16.02.15 г.

Поезията?



Протегнах ръката, в която държах книга. Поезия. С палец отбелязвах конкретна страница. Казах й:

- Мисля си, че  ще ти хареса, ако искаш... прочети го.


Тя не се поколеба. Взе книгата и отиде до прозореца. Там бе по-светло.

Зачете.

Тъжно лице.
Загрижено лице.
Леко тревожно лице.
(Книгата се разтрепери)
Подсмихващо се лице.
Усмихващо се лице.

Сияещо лице.
Греещо лице с радостни капки в очите.

Затвори страниците и ми я подаде обратно.


Понякога поезията е да гледаш как някой чете поезия.


28.01.15 г.

Лукче



Щастието винаги ме е впечатлявало. Понякога се пънеш да го гониш, да го търсиш, да го чакаш зад ъгъла, но от тия действия няма абсолютно никаква файда. Харесва ми чешитския му характер, своенравието и непредсказуемостта му. Без да мисля за горенаписаното (и за каквото и да било друго) пътувам в синия тролей и правя нищо, а пред мен жена подава на друга жена едно лукче и хоп щастието се появява.

Просто така! :0)))))))))))