Трябва да съм бил на около 15-16. Чудесна възраст, в която още не те е срам от наборите, че си с майка си на море. Обитаваме някаква чисто нова станция в Равда, която осигурява лятно нищоправене на чудесни цени. Басейн с бар в средата, джакузита-макузита, тенис кортове, питиетата по левче и така нататък глезотии (които не ме интересуваха, щом като има море). Както и да е. Ваканцията лека-полека вървеше към приБИРАне в София. Застягахме багажи и с не особено желание, даже с никакво, тръгнахме да си ловим рейса на обратно. Всичко бе наред, трябваше просто да хванем местния автобус, за да стигнем до Бургас, а от там този до столицата. На спирката сме, имаме достатъчно време, за да случим предното изречение, или поне ние така си мислим. Идва местният таралясник и ние вече сме в него. И ето тук свършват нашите представи за спокойно прибиране. :0))))))) Качили сме се вече и чакаме останалите пасажери от спирката да сторят същото. Последен се качва местен рибар, който носи целия си улов - жив, в кофа с вода. На последното стъпало се препъва и излива цялото съдържание от риболовния му ден върху пода на претъпканото возило. Страхотно. Всички почват да пищят и да вдигат крака, докато рибата подскача между обувките им. Чувайки патърдията шофьорът решава да влезне в час със ситуацията и след като вижда какво се случва зад гърба му заявява:
- Докато не съберете и последната риба, рейсът няма да тръгне.
Почна едно гонене на риби между локви, джапанки, крачоли и поли. Как да е, събраха ги. Тази еуфорична пауза продължи около 15 минути, които внасяха леееко напрежение, у нас двамата с майка ми. Започвахме плахо да се питаме, наум, дали ще успеем да стигнем навреме. Шофьорът вече бе поел към Бургас, та напрежението ни леко поспадна. Ама за кратко. Време беше да си платим за цялото представление. До нас дойде контролата, която ни помоли да и дадем едни харийки, тя в замяна щяла да ни даде други и по този начин пътуването ни ще е легално. Сторихме го. Една рускиня зад нас обаче отказа да даде нейните хартийки в замяна на други. Сами знаете какво става, когато две жени не се разберат – паника в курника, ама тоя път на руски. Пътувайки кудкудякането еволюира в нещо като сцена от оперно пеене, от която си спомням само откъсът – М да, да, възпитавается нада девушка. Майка ми минава през горещата сцена, стига до тартора на рейса и му връчва пет лева, за да кара по-бързо.
Свада на руски, мирише на риба, топло е, но право на борд е центърът на Бургас. Три пъти ура, но пак за кратко. Първа спирка в града. От втората врата се изстрелва млада девойка (вероятно мой набор), след което хуква в неистов тръст, колкото й държат краката. Майка й седи до вратата, хванала за ръка по-малката й сестра като заедно с това започва да крещи:
- Спри веднага, върни се ти казвам, веднага се върни.
Свидетели на тази драма всички мълчим (дори и рускинята???) и се чудим какво става. После майката дава заповед на шофьора да достигне тинейджърката, той изпълнява заръката и я настига. Майката слиза от рейса, хваща бегълката, плясва и два бързи шамара и я връща обратно. Вратите се затварят – семейството отново е заедно. Целият автобус въздъхва облекчено. Но не за дълго. Следваща спирка. Вратите отново се отварят и ситуацията от преди малко я гледаме на бис. Девойчето хуква да бяга. Рейсът този път поема. Майката възмутена крещи:
- Спрете автобуса, спреееетееее автобусааааа.
Вратите се отварят, момичето тича, майката по дире й, малката сестричка гледа сюжета и тихичко ридае.
- Върни се веднага ти казвам, такъв бой ще ядеш. – заканва се майката.
- За нищо на света няма да се върна. За нищо на света. – отвръща хлапето.
Настигат се, шамарят се и отново във возилото.
Майка ми отива и казва на шофьора да даде малко газ, защото имаме 5 минути до рейса на обратно.
- Не мога по-бързо – казва спокоен водачът – вече сме в градска среда.
След всички приключения, пристигаме една минута по-рано на мястото, където нашият автобус бе заминал минута по-рано от нашата минута по-рано, в която бяхме там. Сядаме грохнали на асфалта носейки целия си багаж, носим си и преживяванията и започваме да умуваме за вариант Б. Първо се сещаме да попитаме дали не можем със същите билети да се качим на следващия автобус, но отговориха – нямаме такава практика. A можем ли да си върнем билетите срещу сумата – нямаме такава практика.
На практика бяхме прецакани.
- Дай да отидем до ЖП гарата – казвам на майка ми – билетите ще са по-евтини.
Довличаме се до там и сядаме да подишаме малко на пейките в градинката.
- Нямаме парички – казва майка ми – какво ще правим?
- Нали имахме поне едни пет лева? – изморено отронвам аз.
- Нали ги дадох на шофьора, бе маме, да кара по-бързо.
Аз мълча, ама толкова силно мълча, че чак оглушавам тишината.
- Сетих се, имам два долара в чантата. Тук някъде трябва да има банка. Отивам да ги обменя – сеща се тя.
Аз я чакам, тя се връща с два лева, питам я защо са само два лева, тя ми отвръща, че й искали такса от два лева за да обменят двата долара, та...
Аз пак млъквам. Този път по за кратко.
- Давай да вадим всички дрехи – предлагам й – и да обираме стотинки от дето има за обиране.
Опънахме такава хубава сергия, абе, цял катун. Бъркахме където можеше да се бръкне и все пак извадихме някакви пари. Да, ама недостатъчни, за да се върнем. Отидохме да проверим какви са аджеба цените на билетите и най-усмихнатото нещо в този ден до момента бе, че се сетих, че имам ученическа карта за 50% намаление за пътуване с влак. Събрахме за един билет. Седнахме пред разпънатата ни сергия и започнахме да умуваме как да намерим и за другия. Мислихме, умувахме, времето си летеше, пък ние нищо не измисляхме. По едно време виждаме някакви познати муцуни и двамата се озаряваме.
- Мамо, откъде ги познаваме тези хора? - питам аз.
- Не знам – отговаря ми.
- Ама ги познаваме все пак, щом са ни познати? Нали?
- Ами много са ми познати, ама не знам от къде ги познаваме.
Хем е смешно, хем не е, но след секунди някакъв полъх, от някъде, ни подсеща, че са гости на същата станция, в която летувахме ние. Три пъти ура. Тоя път наистина. :0))))) Майка ми се присламчва към тях и с червени бузи измолва някой лев, пък като се върнем в София ту такси ще им ги върнем. Сетиха се кои сме, после погледнаха разпиляната ни посуда и жалните ни физиономии и веднага забъркаха в портмонетата си. Купихме билети. Останаха и за баничка.
П.П. Влакът пристигна рано сутринта. Датата беше 15-ти септември. След час и половина започваше първият учебен ден. В София (разБИРА се) вали. Отивам на училище. Всички са с есенни одежди. Аз се появявам по единствените ми чисти, но къси гащи - недоспал, дзиндзикаш, гладен, неизкъпан, без букет за класната (защото последните стотинки отидоха за баничка), но пък усмихнат и богат с такова приключение!
:0))))))))
Няма коментари:
Публикуване на коментар