21.04.15 г.

Размишляванки за белия лист и малките вселени!



Понякога нямаш никакъв контрол над настроенията си. Веднъж си весел без да знаеш защо, друг път си тъжен пак по същата причина или поради липсата на такава. Това звучи като обяснение за теб, всъщност е за мен, но просто си мисля, че всеки може да се припознае. Седнах да пиша без да зная какво точно искам да извадя от себе си. Пред мен се облещи белият лист. И ми стана леко развълнувано. Освен, че е просто целулозен продукт направен от бивш дървесен вид, белият лист е и универсално платно, върху което да изрисуваш, да надраскаш, да скицираш, да изпишеш, да оцветиш, да намачкаш, с две думи - да илюстрираш душата си. Една малка сцена, на която може да изобразиш голямото си сърце. Сцената, на която всяка постановка може да бъде със заглавие  – „Душевен ексхибиционизъм” и всяка една ще е коренно различна от всяка друга, макар и с видимо сходен сценарий. На прима виста ми дойде да си представя как седим 23-ма човека и пред всеки от нас има бял лист, на който биваме помолени да нарисуваме кръг. И ние го правим. После се събираме заедно с листата си и виждаме точно 23 различни кръга. Защото днес един се е събудил по-рано и е нарисувал слънце, друг е ял грах и е нарисувал малко зелено кръгче, трети няма да издържи и ще превърне кръгчето си в смайли, този до него е по-прецизен, за това ще извади пет стотинки от джоба си и ще изрисува контура им, аз ще подам моят лист, на която съм нарисувал елипса, 22-та кръга ще ме погледнат въпросително и ще ми кажат, че елипсата не е кръг, пък аз ще им отвърна, че ако погледнеш халбата с бира отгоре си е абсолютен кръг, но ако си полегнеш блажено до нея кръгът просто малко се сплесква, но това не значи, че вече не е кръг, а просто че си е сменил перспективата. :0)))

Един мой приятел като се напие през две минути ми споделя (без видима причина) ” – Всеки човек, Блу, е една малка вселена”. И е прав, и без да е пил.


Най, ама най-хубавото на белия лист е, че действа мотивиращо и при муза - и при липса на такава.



Наздраве за всяка малка вселена и за всеки бял лист. :0))))

16.02.15 г.

Поезията?



Протегнах ръката, в която държах книга. Поезия. С палец отбелязвах конкретна страница. Казах й:

- Мисля си, че  ще ти хареса, ако искаш... прочети го.


Тя не се поколеба. Взе книгата и отиде до прозореца. Там бе по-светло.

Зачете.

Тъжно лице.
Загрижено лице.
Леко тревожно лице.
(Книгата се разтрепери)
Подсмихващо се лице.
Усмихващо се лице.

Сияещо лице.
Греещо лице с радостни капки в очите.

Затвори страниците и ми я подаде обратно.


Понякога поезията е да гледаш как някой чете поезия.


28.01.15 г.

Лукче



Щастието винаги ме е впечатлявало. Понякога се пънеш да го гониш, да го търсиш, да го чакаш зад ъгъла, но от тия действия няма абсолютно никаква файда. Харесва ми чешитския му характер, своенравието и непредсказуемостта му. Без да мисля за горенаписаното (и за каквото и да било друго) пътувам в синия тролей и правя нищо, а пред мен жена подава на друга жена едно лукче и хоп щастието се появява.

Просто така! :0)))))))))))

26.01.15 г.

Как разбрах, че не съм никакъв войн.




Преди много, много години в едно съвсем различно, но и еднакво време, аз тренирах карате-шотокан. Харесваше ми, че запълваше времето ми след училище, чувствах, че часовете ми там са прекарани смислено. Каратето учеше (предполагам все още си учи) на дисциплина, а дисциплината в пуберския период е малко така..., трудно за вменяване в запълнена с хормони глава. :0))) Каратето обаче успяваше!
И макар че е боен спорт харесвах в него мярата (по-късно разбрах колко е важна тя във всикчо). Ударите в каратето са премерени и ако на „бойната сцена” противникът те разкървави - ти получаваш точка, не той. Трябва да докоснеш брадата на съперника с юмрук или с крак, колкото обаче той да знае, че си видял къде са пролуките му в гарда, колкото той да знае, че на улицата това маваши или цуки ще влезне и там няма да има съдия и там... – с две думи навън животът е суров.
Отплеснах се.
Основно на тренировките ни учеха, че умът е нашето „оръжие”, че преди всичко трябва да се дуелираме с него. Това звучеше направо върхарско. Много се впечатлявах от всичко, тренираше ми се, учеше ми се как да използвам най-силното оръжие и така съвсем съвестно си перях кимоното, гладих го всеки понеделник, сряда и петък в продължение на близо две години. Един ден, няма да изпадам в подробности как, се озовах в едно южно българско селце. Бяхме с приятели и си правехме ихо-ахото, накратко казано - може да сме с оранжеви колани и уж много мъдри в залата, ама извън нея сме си най-обикновени пубери, на които им се пие, пуши и неща, които са за след 12-се. И такааам, ихо-ахо купонясваме, обаче едно от момичетата трениращи в отбора има баби и дяди в това село, засякохме се, зарадвахме си се и пак ихо-ахото. Прибирам се по някое време в София, отивам на тренировка, както обикновено, изгладен, чист и готов за знания. Влизам в залата, всичко е ок, мием я, чистим я (тренирахме в салон по физическо и там, нали, преди нас са щурмували по обувки, та...), подсушаваме.
Тренерът застава отпред и започва да води много сериозен монолог. Всички слушаме внимателно за това какво е карате, колко е важно да сме еди какви си, колко е важно да не сме други, ние слушаме и си мислим колко е мъдро всичко това. По едно време обаче каза:


- До мен стигна информация, че някой от вас е галил магаре. Би ли могъл този някой да излезе крачка напред и да сподели с нас кой е?

Ама толкова гордо излезнах пред редицата, в която бяхме подредени за загрявка.
- Аз галих магарето и целият ми корем е нахапан от бълхи – гордо и с усмивка отсякох.

След тази моя проява на гордост, бях публично нахокан и ми бе споделено, че това е унизително за един войн, че не може един каратека да си позволява да гали добитък пред хората, които какво ли щели да си помислят за нашия клуб и колко въобще е обидна за всички сенсеи в света тази моя проява на нежност към някакво си там чифтокопитно.


- Това не е поведение на един истински войн - заключи треньорът.


И ако това определяше един истински войн за войн, то аз наистина не бях такъв и това май беше последната ми тренировка.




П.П. Навярно не съм истински войн, но кимоното ми все още стои изпрано и изгладено цели 15 години. :0)))))))



П.П.П. До ден днешен съм един съвсем обикновен невойн, който гали магарета и смръдливки за довиждане.

16.01.15 г.

Не ми трябва шоколад, трябва ми водка за душата!



Неотдавна човек, прехвърлил петдесетте, беше седнал пред входната врата на една кооперация. Видимо не бе добре осигурен. Подаде ми някакви пари и подхвана разговор:

- Жираф, иди, моля ти се отсреща, и ми купи едно синьо виктори и една хулиганка (малка водка).
- Хм!
- Моля те, не мога да стана, ето ти пари иди ми земи тия две неща, аз съм композитор знаеш ли от колко много години, а я гледай до къде го докарах, едно време колко произведения пишех, сега...
- Имам едно предложение, вместо да ти зимам водка и цигари, да ти взема един шоколад да ти повдигне настроението и да ми разкажеш за едно време, м?
- Моля ти се земи ми водка и цигари. Шоколад. Не ми трябва шоколад, трябва ми водка за душата.
Понеже знаех, че следващият или по-следващият щеше да му купи тия две неща, реших аз да го сторя, рискувайки да разсърдя съвестта си. По пътя към магазина на везната се дуелираха две неща - душата или черният дроб, душата или черният дроб. Помислих си аз ако искам да пия и някой ми предложи шоколад колко нелепо ще ми звучи цялата тая работа. Та като жираф на изкуството отново допуснах душата да „победи”. До ден днешен се чудя дали взех правилното решение, обаче понякога, понякога просто искаш да се напиеш, бе батимусе, и никакви шоколади и жирафи посред бял ден не могат да те разколебаят.


После си поговорихме и беше хубаво, но някак тъжно. Май все пак успях да го убедя на следващия ден да си подкара колелото, което толкова обичал да кара.

9.01.15 г.

Your way – make my day!




Близнаците винаги са ми били интересни. В детската градина имахме две близначки, само дето тогава не ми правеха голямо впечатление.  Хм, това обаче накланя мисълта ми да усеща (мисълта ми да усеща, ама как хубаво го словоподредих :0))), че употребената в първото изречение дума - винаги - не е най-подходящата за случая. Но както винаги се отплеснах. Говорих за близнаците, и за да заменя винагито с нещо друго ще го кажа така - те отдавна ме вълнуват. В училище също имаше две близначки, от горния клас, ама пък те не бяха от приличащите си близнаци.  Днес в тролея, обаче, се качиха двама като направени от калъп. Досущ еднакви. Без за миг да се поколебая и без да изпитам каквото и да било притеснение започнах да ги разглеждам, защото близнаците са едни от най-интересните хора за разглеждане - въобще. Бяха наистина лика-прилика. Единият, забелязах, е с кафяво яке, другият с тъмно синьо,  единият сресва косата си насам, другият натам, дънките им бяха идентични, както и обувките. Не говореха (нито помежду си, нито с някой друг). Държаха и двете си ръце в джобовете на якетата си, единият чифт ръце се топлеха в сините джобове, другият чифт в кафявите. Не знам защо застанаха с гръб един към друг, но така си и останаха. Хубаво направиха, защото това ми даде възможност да видя раниците им. Близнакът сресан насам носеше синя раница, а вчесаният натам бе нарамил черна. През цялото време се чувствах като в късометражен филм и като във всеки такъв финалът трябваше да е фойервеков някак. Е, случи се, когато и двете чанти се озоваха пред погледа ми.  И там долу, върху предните, съответно син и черен - джобове, забелязах едно малко, едва забележимо етикетче, на което пишеше – My way.

 
Спирката им дойде не много късно след като това се случи, даже си беше почти веднага.  И макар ей сегичка слезли ходилата им тутакси закрачиха в един и същ - близнашки марш. Ама аз знаех, че дори да се движат в еднакъв ритъм, че и с еднакви обувки, всеки ще върви по неговия си – My way.

Your way – make my day! :0)))))))