26.01.15 г.

Как разбрах, че не съм никакъв войн.




Преди много, много години в едно съвсем различно, но и еднакво време, аз тренирах карате-шотокан. Харесваше ми, че запълваше времето ми след училище, чувствах, че часовете ми там са прекарани смислено. Каратето учеше (предполагам все още си учи) на дисциплина, а дисциплината в пуберския период е малко така..., трудно за вменяване в запълнена с хормони глава. :0))) Каратето обаче успяваше!
И макар че е боен спорт харесвах в него мярата (по-късно разбрах колко е важна тя във всикчо). Ударите в каратето са премерени и ако на „бойната сцена” противникът те разкървави - ти получаваш точка, не той. Трябва да докоснеш брадата на съперника с юмрук или с крак, колкото обаче той да знае, че си видял къде са пролуките му в гарда, колкото той да знае, че на улицата това маваши или цуки ще влезне и там няма да има съдия и там... – с две думи навън животът е суров.
Отплеснах се.
Основно на тренировките ни учеха, че умът е нашето „оръжие”, че преди всичко трябва да се дуелираме с него. Това звучеше направо върхарско. Много се впечатлявах от всичко, тренираше ми се, учеше ми се как да използвам най-силното оръжие и така съвсем съвестно си перях кимоното, гладих го всеки понеделник, сряда и петък в продължение на близо две години. Един ден, няма да изпадам в подробности как, се озовах в едно южно българско селце. Бяхме с приятели и си правехме ихо-ахото, накратко казано - може да сме с оранжеви колани и уж много мъдри в залата, ама извън нея сме си най-обикновени пубери, на които им се пие, пуши и неща, които са за след 12-се. И такааам, ихо-ахо купонясваме, обаче едно от момичетата трениращи в отбора има баби и дяди в това село, засякохме се, зарадвахме си се и пак ихо-ахото. Прибирам се по някое време в София, отивам на тренировка, както обикновено, изгладен, чист и готов за знания. Влизам в залата, всичко е ок, мием я, чистим я (тренирахме в салон по физическо и там, нали, преди нас са щурмували по обувки, та...), подсушаваме.
Тренерът застава отпред и започва да води много сериозен монолог. Всички слушаме внимателно за това какво е карате, колко е важно да сме еди какви си, колко е важно да не сме други, ние слушаме и си мислим колко е мъдро всичко това. По едно време обаче каза:


- До мен стигна информация, че някой от вас е галил магаре. Би ли могъл този някой да излезе крачка напред и да сподели с нас кой е?

Ама толкова гордо излезнах пред редицата, в която бяхме подредени за загрявка.
- Аз галих магарето и целият ми корем е нахапан от бълхи – гордо и с усмивка отсякох.

След тази моя проява на гордост, бях публично нахокан и ми бе споделено, че това е унизително за един войн, че не може един каратека да си позволява да гали добитък пред хората, които какво ли щели да си помислят за нашия клуб и колко въобще е обидна за всички сенсеи в света тази моя проява на нежност към някакво си там чифтокопитно.


- Това не е поведение на един истински войн - заключи треньорът.


И ако това определяше един истински войн за войн, то аз наистина не бях такъв и това май беше последната ми тренировка.




П.П. Навярно не съм истински войн, но кимоното ми все още стои изпрано и изгладено цели 15 години. :0)))))))



П.П.П. До ден днешен съм един съвсем обикновен невойн, който гали магарета и смръдливки за довиждане.

Няма коментари:

Публикуване на коментар