30.08.16 г.

Ако бях скакалец

Нямам представа защо написах това, но го написах и толкова.  :0)))

Мрежите против комари не помагат срещу скакалци. Срещу комари също, особено ако са влезнали от някъде другаде. Скакалците влизат откъдето си поискат. Те са леко облагодетелствани, защото хората по-рядко повдигат сутрешния вестник, за да спрат подскачането им завинаги. В повечето случаи човекът леко се смущава от зеленото присъствие и с чаша, лист хартия или, с вметнатия вече, вестник изхвърлят животинката навън. Комарите и мухите, уви, рядко имат такъв шанс, но нека не задълбаваме в “човешките” дела. Чудех се ако бях скакалец, който мисли и чувства точно като мен, просто ако за ден си сменя опаковката, къде ли бих искал да отскоча (я как хубаво звучи тоя глагол, ако вече си скакалец)? Помислих си, че би било интересно да отида при хората, които познавам и ме налягат понякога някакви съмнения относно искреността им с мен. Ще отскоча у тях – казвам си – ще свия зелените си крака зад завесата и ще чакам да чуя истини или неистини, може пък някой случайно да се изпусне пред друг, или пък да има отворен чат и аз като един интелигентен и образован скакалец да прочета туй-онуй за себе си или пък за някой друг. Хм. :0)))) Отказах се от тая работа, обаче, щото аз тия неща мога да си ги науча и като човек. В това тъй бутонно комуникиращо общество информацията така или инак ще стигне до мен по виртуалните жици, та дори и без жици. Все някой от някого ще знае нещо и така нататък. Та, няма сми (както викат младите скакалци).
Реших да отскоча до някое семейство, за което зная, че е сплотено. Ще ми се да застана пак зад пердето, но този път съвсем спокоен за живота си, защото който и да е член от това сплотено семейство никога не би прибягнал към саморазправа с живо същество от друг вид. Сплотените семейства е твърде вероятно и да не четат вестници. :0)))
Чувам гласовете на децата, майката и таткото са по задачи, докато баба им разтяга тесто за мекици. Не се издържа само със звуци, затова подавам глава зад карираното в червено и бяло перде (символът на уюта в една кухня) и виждам, че в чинията до котлона има вече три готови мекици. В съседство от друга чиния на точки се издига макет на Олимп от пудра захар, вдясно от върха - буркан със сладко от ягоди нашепва за лято. Мекиците са готови, делфинските звуци от боричкането преди малко са заместени от междуметия, с които хората често се изразяват за нещо мнооооого вкусно. То е хубаво тези неща да се слушат, не да се четат, но понеже сега сме на букви, това което предимно се чува е - ммммммммм. Човешкото в мен ми напомня колко много обичам мекици и без да се усетя започвам и аз да викам - мммм зад пердето, но нали... на скакалешки. Едното хлапе ме чува, затичва се към мен с напудрения си бял нос и с мазни ръчички дърпа завесата, за да ме види. Аз си стоя кротко, но все пак съм нащрек, защото ей така от чисто детско любопитство много мои другари са оставали я без крак, я без пипало, а най-малкото, с което са се измъквали е голям уплах, във все пак, малкото им скакалешко сърце. Скакалеееец - вика детето, сочейки ме със захарен показалец. Другото, с мекица в ръка и със семки от ягодово сладко на бузата, пристига заинтригувано от чутото. Бабата надига глас и започва да бърбори типичните бабешки неща, които говори типичната баба, или по-скоро нещата, които често бърборят типичните добри и прекрасни баби.

- Хайде, моля ви, първо се наяжте и после се занимавайте с другите неща. Мекиците като изстинат са като подметка. Мишо, защо бе бебе си избърса мазните ръце в пердето, майка ти, ще ни напердаши и двамата, на масата има салфетки. Марти, а ти кога успя да си скъсаш чорапа, бе бабе, нали оня ден ги купихме. Ох, деца, деца...

- Да го хванем – извиква Мишо.

- Даaa – подскача нахилен Марти.

Бабата, чието име още не знам, ги подхваща за вратлетата и им говори:

- Никой няма да хващате, отивайте да си доядете мекиците, после ще го изгоним тоя скакалец навън. Марти, имаш сладко на бузата.

- Къде? – пита Марти и поглежда надолу.

- На бу..., вече е върху пода, ох деца, деца - дудне си по бабешки бабата. :0))))

Настава голям смях, затова че Марти си е оклепал бузата, но е оклепал и пода. Нещо, което само малките могат да усетят като смешно. И то наистина си е смешно ако можеш да бъдеш малък за малко или да си спомниш какво е било ако си пораснал. Ако си безвъзвратно пораснал, но не можеш да си спомниш, че това е смешно, направо ще ми е много мъчно за теб, когато отново съм човек, но сега съм скакалец, та ще ми бъде тъжно за теб по-късно. Въпреки временното спокойствие, което уреди бабата, аз продължавам да съм леко обезпокоен. Уведомен съм, че ще бъда изгонен. Изгонен звучи леко, нали..., ама един скакалец не ги взима толкова навътре тия неща, затова и няма да се връзвам. По-добре да намеря къде да се скрия, за да не ме изгонят и да мога още малко поне да съм тук, с тях. Веднага се сетих къде да се преместя. Забелязал съм ги хората, че когато някоя си там буболечка не е на мястото, на което са я видели за последно, започват да я търсят вляво, вдясно, надолу или напред. Повдигат предмети, в близките периметри, мислейки си, че бубата е намерила убежище някъде там – под листото на игликата, или под ключодържателя с лика на Йори. Но почти никога не вдигат поглед нагоре, където се скрих аз, защо не го правят - не знам, човешки му работи. Ето, сега хем няма да ме пъдят навън, хем ще ми е спокойно, че ще остана. Дано не се издъня пак с някой звук, но тия мекици простооо... Потракване на празни чинии, бял, сладък прашец навсякъде, гонитба, измиване на ръце, плискане с вода, баба преминаваща през целия тоз следзакусвателен сюжет.

- Мишо, Марти, отидете да се облечете, излизаме на разходка – вече по-високо подема бабата.

- Бабо, ще извикаме ли Деси, щото има да ми дава четири лепенки за албума на Спондж Боб? - пита един от двамата, но стената ми пречи да видя кой точно, по слух е Марти.

- Вървете се обличайте с брат ти, ще видим дали Деси не е в градинката, ако не е ще й свирнем под балкона.

- Супер си бабче – казва предполагаемият Марти и изтупурква нанякъде.

Докато гледах с любопитство елегантните си зелени крака, бабата и малките вече бяха напълно готови за разходка, аха-аха да дочуя нещо и хлоп - вратата се затвори отвън. Двойно прещракване – заключ, заключ. Забравиха за мен – урааа. Отивам да разгледам къщата.

21.08.16 г.

Сюреалистичното прибиране от Равда





Трябва да съм бил на около 15-16. Чудесна възраст, в която още не те е срам от наборите, че си с майка си на море. Обитаваме някаква чисто нова станция в Равда, която осигурява лятно нищоправене на чудесни цени. Басейн с бар в средата, джакузита-макузита, тенис кортове, питиетата по левче и така нататък глезотии (които не ме интересуваха, щом като има море). Както и да е. Ваканцията лека-полека вървеше към приБИРАне в София. Застягахме багажи и с не особено желание, даже с никакво, тръгнахме да си ловим рейса на обратно. Всичко бе наред, трябваше просто да хванем местния автобус, за да стигнем до Бургас, а от там този до столицата. На спирката сме, имаме достатъчно време, за да случим предното изречение, или поне ние така си мислим. Идва местният таралясник и ние вече сме в него. И ето тук свършват нашите представи за спокойно прибиране. :0))))))) Качили сме се вече и чакаме останалите пасажери от спирката да сторят същото. Последен се качва местен рибар, който носи целия си улов - жив, в кофа с вода. На последното стъпало се препъва и излива цялото съдържание от риболовния му ден върху пода на претъпканото возило. Страхотно. Всички почват да пищят и да вдигат крака, докато рибата подскача между обувките им. Чувайки патърдията шофьорът решава да влезне в час със ситуацията и след като вижда какво се случва зад гърба му заявява:
- Докато не съберете и последната риба, рейсът няма да тръгне.
Почна едно гонене на риби между локви, джапанки, крачоли и поли. Как да е, събраха ги. Тази еуфорична пауза продължи около 15 минути, които внасяха леееко напрежение, у нас двамата с майка ми. Започвахме плахо да се питаме, наум, дали ще успеем да стигнем навреме. Шофьорът вече бе поел към Бургас, та напрежението ни леко поспадна. Ама за кратко. Време беше да си платим за цялото представление. До нас дойде контролата, която ни помоли да и дадем едни харийки, тя в замяна щяла да ни даде други и по този начин пътуването ни ще е легално. Сторихме го. Една рускиня зад нас обаче отказа да даде нейните хартийки в замяна на други. Сами знаете какво става, когато две жени не се разберат – паника в курника, ама тоя път на руски. Пътувайки кудкудякането еволюира в нещо като сцена от оперно пеене, от която си спомням само откъсът – М да, да, възпитавается нада девушка. Майка ми минава през горещата сцена, стига до тартора на рейса и му връчва пет лева, за да кара по-бързо.
Свада на руски, мирише на риба, топло е, но право на борд е центърът на Бургас. Три пъти ура, но пак за кратко. Първа спирка в града. От втората врата се изстрелва млада девойка (вероятно мой набор), след което хуква в неистов тръст, колкото й държат краката. Майка й седи до вратата, хванала за ръка по-малката й сестра като заедно с това започва да крещи:

- Спри веднага, върни се ти казвам, веднага се върни.

Свидетели на тази драма всички мълчим (дори и рускинята???) и се чудим какво става. После майката дава заповед на шофьора да достигне тинейджърката, той изпълнява заръката и я настига. Майката слиза от рейса, хваща бегълката, плясва и два бързи шамара и я връща обратно. Вратите се затварят – семейството отново е заедно. Целият автобус въздъхва облекчено. Но не за дълго. Следваща спирка. Вратите отново се отварят и ситуацията от преди малко я гледаме на бис. Девойчето хуква да бяга. Рейсът този път поема. Майката възмутена крещи:
 

- Спрете автобуса, спреееетееее автобусааааа.
 

Вратите се отварят, момичето тича, майката по дире й, малката сестричка гледа сюжета и тихичко ридае.
 

- Върни се веднага ти казвам, такъв бой ще ядеш. – заканва се майката.
- За нищо на света няма да се върна. За нищо на света. – отвръща хлапето.
 

Настигат се, шамарят се и отново във возилото.
Майка ми отива и казва на шофьора да даде малко газ, защото имаме 5 минути до рейса на обратно.

- Не мога по-бързо – казва спокоен водачът – вече сме в градска среда.
След всички приключения, пристигаме една минута по-рано на мястото, където нашият автобус бе заминал минута по-рано от нашата минута по-рано, в която бяхме там. Сядаме грохнали на асфалта носейки целия си багаж, носим си и преживяванията и започваме да умуваме за вариант Б. Първо се сещаме да попитаме дали не можем със същите билети да се качим на следващия автобус, но отговориха – нямаме такава практика. A можем ли да си върнем билетите срещу сумата – нямаме такава практика.

На практика бяхме прецакани.

- Дай да отидем до ЖП гарата – казвам на майка ми – билетите ще са по-евтини.
Довличаме се до там и сядаме да подишаме малко на пейките в градинката.

- Нямаме парички – казва майка ми – какво ще правим?
- Нали имахме поне едни пет лева? – изморено отронвам аз.
- Нали ги дадох на шофьора, бе маме, да кара по-бързо.


Аз мълча, ама толкова силно мълча, че чак оглушавам тишината.

- Сетих се, имам два долара в чантата. Тук някъде трябва да има банка. Отивам да ги обменя – сеща се тя.

Аз я чакам, тя се връща с два лева, питам я защо са само два лева, тя ми отвръща, че й искали такса от два лева за да обменят двата долара, та...

Аз пак млъквам. Този път по за кратко.

- Давай да вадим всички дрехи – предлагам й – и да обираме стотинки от дето има за обиране.

Опънахме такава хубава сергия, абе, цял катун. Бъркахме където можеше да се бръкне и все пак извадихме някакви пари. Да, ама недостатъчни, за да се върнем. Отидохме да проверим какви са аджеба цените на билетите и най-усмихнатото нещо в този ден до момента бе, че се сетих, че имам ученическа карта за 50% намаление за пътуване с влак. Събрахме за един билет. Седнахме пред разпънатата ни сергия и започнахме да умуваме как да намерим и за другия. Мислихме, умувахме, времето си летеше, пък ние нищо не измисляхме. По едно време виждаме някакви познати муцуни и двамата се озаряваме.

- Мамо, откъде ги познаваме тези хора? - питам аз.
- Не знам – отговаря ми.
- Ама ги познаваме все пак, щом са ни познати? Нали?
- Ами много са ми познати, ама не знам от къде ги познаваме.


Хем е смешно, хем не е, но след секунди някакъв полъх, от някъде, ни подсеща, че са гости на същата станция, в която летувахме ние. Три пъти ура. Тоя път наистина. :0))))) Майка ми се присламчва към тях и с червени бузи измолва някой лев, пък като се върнем в София ту такси ще им ги върнем. Сетиха се кои сме, после погледнаха разпиляната ни посуда и жалните ни физиономии и веднага забъркаха в портмонетата си. Купихме билети. Останаха и за баничка.


П.П. Влакът пристигна рано сутринта. Датата беше 15-ти септември. След час и половина започваше първият учебен ден. В София (разБИРА се) вали. Отивам на училище. Всички са с есенни одежди. Аз се появявам по единствените ми чисти, но къси гащи - недоспал, дзиндзикаш, гладен, неизкъпан, без букет за класната (защото последните стотинки отидоха за баничка), но пък усмихнат и богат с такова приключение!
:0))))))))