Сънят с кравите

Бях на спирката на Патриарха и Витошка. Съдейки по времето, което прекарах там трябва да съм чакал или тролей две или номер пет. Чудейки се какво да правя, докато дойде синьото возило, реших да позяпам архитектурните незабележителности зад и около спирката. Един празен треволясал двор с леко поучукана, но все пак ограда, напомняше за някакво соц време, което хем си беше отишло, хем пък беше там. Стара изпочупена бяла табела, с червен надпис, казваше, че някога си там е имало фирма, която се занимава с недвижими имоти. Да, с малко въображение и по досещане прочетох – НЕДВИЖИМИ ИМОТИ. В същия соц стил, в който се чувствах, точно до изтърбушената ограда - в дясно имаше един метален цилиндричен съд, който ние за по-лесно наричаме - кош за боклук. Започнах да бъркам в него. Извадих някакви листове, тетрадки, боклуци от всякакъв вид, докато не се натъкнах на една раница. Оказа се моя раница от едно време. Чудно ми бе как е попаднала там и най-вече защо. Реших да я измъкна от контейнера. Изваждайки я при мен дойде един клошар, или поне аз така предположих, съдейки по това, че ми се скара, че ровя в неговата кофа. Обясних му, че това е моя стара раница и просто искам да видя какво има в нея. Дръпнах ципа и затършувах. Натъкнах се на един спрей против насекоми, предимно срещу комари, някакви подробности, които не помня и най-същественото – мои любовни писма. Казвайки мои имам предвид такива, които аз съм писал някога, но и такива адресирани до мен. Но как е възможно? – питах се наум и почти наяве. - Оттогава мина толкова много време. - Какво правят тези писма заедно с раницата ми в този кош за боклук, който е тук - в съвсем друго време. Повдигнах раницата, а под нея открих още стари мои ученически тетрадки, както и разни чужди писания. Тролеят ми идваше. Дълго мислих дали да не взема раницата със себе си, защото все още си я харесвах, но реших, че макар и лека, да нося миналото в настоящето си е доста тежък товар. Оставих всичко така както го сварих, казах на клошара две-три слова, след което се отправих към спирката. Там обаче, заедно с всички пиполи чакаха и две крави - майка и дъщеря. Дъщерята се изплаши и тръгна да ме атакува. Аз също се изплаших, но реших, че ако я почешам между ушите ще се успокоим и двамата. Така и стана. След минута неудобство и кратка, но все пак суматоха и двамата, всъщност и тримата (защото и майка й също се бе качила), се возихме в този дългоочакван тролей, чиито номер така и не разбрах. Много се радвах на новата ми приятелка. Беше бяла със светлокафяви петна, даже май бяха среднокафяви. Говорих й някакви неща, а тя ме облизваше по челото, когато бе съгласна, или когато се радваше. Кой знае? На седалката до нас (на последната врата откъм прозореца) една възрастна дама ми каза: - Абе недей й дава да те облизва бе, от слюнката й лицето ти ще стане в желе. Желе ли? – помислих си. Но не я послушах, а продължихме да общуваме пред възмутения й поглед. Лицето ми не стана в желе, но моята приятелка заедно с майка си слезнаха след около три спирки. Така завърши този мой сън.

П.П. Незнайно как разбрах, че кравата се казва Дулсинея, за майка й не знам.
:0)))))))))))))