Моите си петнайсет минути!

Някои искат своите петнайсет минути слава, аз си пожелах просто моите петнайсет минути. Отивам в кухнята, за да не ме притесняват високите и ниските технологии. Сядам и отказвам да мисля за каквото и да е друго освен за най-моите си петнайсет минути. Вдиииииишам. Издииииишам.

На масата се кипри дървена формичка с три кръгли хралупки, която е приютила в себе си сол, червен пипер и чубрица. Зелено бяло червено. Това направо си е трибагреник. България, Италия, Таджикистан? Кой знае? Може би котката с шапка дето ми се мръщи от покривката. Дали някоя баба е брала, сушила, а после стривала чушките, за да може така хубаво да ми се червенопипери този червен пипер? – рисувам си история. Насреща чорапите от непуснатата втори ден пералня ми се усмихват беззъбо и ми бърборят:

– Не ни мисли нас, гледай си твоите петнайсет минути, ние сме чорапи, свикнали сме да не сме особено чисти по принцип.

Аз им се кефя, че са такива пичове, а сетне им намигам наум. Защо наум – питам се - сякаш някой ще ме види. Пускам едно истинско намигане към илюминатора на бялата машина. Няма отговор, но това не ме притеснява. Точно до чешмата бутилката с олио ми грабва вниманието, а от там ми се блещят няколко слънчогледа. Топло е. Усещането е лято. Хладилникът измърква и леко потреперва, за да ми напомни, все пак, че скоро ще преполовим декември. Да не би да се изтръска? - питам се. Хладилниците не се изтръскват – отговарям си. Но и не мъркат – пак си отговарям.

 Вдигам поглед към голямото студено блокче, за да разбера дали мърка или се изтръсква и какво въобще прави…, а там някакви магнити ме размечтават със соленоводните си местонахождения. Кипър, Керамоти, Мармарис. Море ли? Ъъъ, тук няма да мога да се задържа петнайсет минути, ако ще е море – то нека е завинаги. Извъртам поглед, за да сменя темата, както се вика.

Какво е това? Ухааа, острилка за ножове. Сигурен съм, че тази джаджа сама е забравила за какво се използва. До нея някакви карти за игра, подарък от едно шише с узо.

Хората играят ли още на карти? Едно време как хубаво лющихме сантасе с Баба…

 Една върху друга, в ляво от левия ми лакът са се накачулили няколко ябълки. Червеножълти. От едно село. Хубаво село. Но няма магарета и коне няма, прасета също няма и по-добре, че идват празници. Но има едно кафяво куче, нарекох я Бленда. Тя е мила и предана и скимти, когато й е хубаво. А на нея все й е хубаво, когато има кой да й викне – Хей, Бленда, как си бе, прекрасна ти? Но тя се радва и на - чиба от тука, защото не знае какво е чиба от тука, все си мисли, че това е някаква човешка игра, в която хората само се преструват, че не я харесват. А Бленда, Бленда е куче родено да маха с опашка и да бъде харесвано. Наистина.

А пък тези ябълки, пуснали едни малки фини бръчици, толкова симпатични, като девойките над четирийсет. Дали ще са вкусни в един ябълков сладкиш? Ябълките имам предвид, не девойките. :0))) Вкусни ще са. Ама кой да го сготви? Хм, няма да съм аз.

 - Може ли аз, може ли аз? – пита хитрият нахилен джакръсел от пакета с кучешката храна.

 - Ехо, - (щото е ехо) вика ми синьото веро - а после кой ще мие тавата?

 - О, я престани – отговарям (на верото) – ще я сложа в миялната.

 А там, в миялната, всички строени като войници - чинии, чаши, вилици, всички в коловози - рааааавннис. Така те подрежда системата – умувам си – ако не си в коловоза не си й удобен. Е, можеш да застанеш на чомпек, но това не значи, че системата няма да те измие (промие). За всеки случай слагам една купичка на верев, ей тъй, колкото да й е гадно на системата.

Голяма цедка, средна цедка, малка цедка, още по-малка цедка, още една друга цедка и още една дето се завинтва. Лелеееее, колко много цедки, какво ги правим толкова много цедки, бе? А наблизо семки от един плод. Нарекли го черимоя, екзотичен, на нищо не прилича, освен това има остатъчен вкус на разтворими витамини. Но семките му стоят в една чиния, а аз нямам идея защо. В близост са чайовете: зелен, зелен с портокал и киви, зелен с ориз, ройбос с метличина, ройбос с ванилия, ройбос без ванилия, мурсалски чай, черен чай, йога чай, друг йога чай, любовен чай (още не смея да го пия, че ми е подарък, знам ли какви са съставките (намеренията) :0))), лайка, шипка, мащерка, вископланинска мащерка, лофант, мента…Стига толкова, не ща да си ползвам петнайсетте минути, за да броя разни чайове, освен това има и още в оня белия шкаф. Дали да не си направя някой – зелен с киви и ябълка – що пък не. Или пък да отворя една бира? Бира!!! Звучи също много добре. Една много вкусна има в хладилника, мярнах я в Кауфланд, толкова тъп магазин, а така чудновата бира. В синя кутийка. Не помня името, помня й вътрето, също както с хората.

Телефонът звъни.

- Ало, абе, не можах да свърша цялата работа. Прати ми ако можеш файловете на скайпа…

Довиждане мои петнайсет минути, благодаря, че ви имах. Нали скоро пак ще дойдете? :0)))