Ако бях скакалец

Нямам представа защо написах това, но го написах и толкова.  :0)))

Мрежите против комари не помагат срещу скакалци. Срещу комари също, особено ако са влезнали от някъде другаде. Скакалците влизат откъдето си поискат. Те са леко облагодетелствани, защото хората по-рядко повдигат сутрешния вестник, за да спрат подскачането им завинаги. В повечето случаи човекът леко се смущава от зеленото присъствие и с чаша, лист хартия или, с вметнатия вече, вестник изхвърлят животинката навън. Комарите и мухите, уви, рядко имат такъв шанс, но нека не задълбаваме в “човешките” дела. Чудех се ако бях скакалец, който мисли и чувства точно като мен, просто ако за ден си сменя опаковката, къде ли бих искал да отскоча (я как хубаво звучи тоя глагол, ако вече си скакалец)? Помислих си, че би било интересно да отида при хората, които познавам и ме налягат понякога някакви съмнения относно искреността им с мен. Ще отскоча у тях – казвам си – ще свия зелените си крака зад завесата и ще чакам да чуя истини или неистини, може пък някой случайно да се изпусне пред друг, или пък да има отворен чат и аз като един интелигентен и образован скакалец да прочета туй-онуй за себе си или пък за някой друг. Хм. :0)))) Отказах се от тая работа, обаче, щото аз тия неща мога да си ги науча и като човек. В това тъй бутонно комуникиращо общество информацията така или инак ще стигне до мен по виртуалните жици, та дори и без жици. Все някой от някого ще знае нещо и така нататък. Та, няма сми (както викат младите скакалци).

Реших да отскоча до някое семейство, за което зная, че е сплотено. Ще ми се да застана пак зад пердето, но този път съвсем спокоен за живота си, защото който и да е член от това сплотено семейство никога не би прибягнал към саморазправа с живо същество от друг вид. Сплотените семейства е твърде вероятно и да не четат вестници. :0)))

Чувам гласовете на децата, майката и таткото са по задачи, докато баба им разтяга тесто за мекици. Не се издържа само със звуци, затова подавам глава зад карираното в червено и бяло перде (символът на уюта в една кухня) и виждам, че в чинията до котлона има вече три готови мекици. В съседство от друга чиния на точки се издига макет на Олимп от пудра захар, вдясно от върха - буркан със сладко от ягоди нашепва за лято. Мекиците са готови, делфинските звуци от боричкането преди малко са заместени от междуметия, с които хората често се изразяват за нещо мнооооого вкусно. То е хубаво тези неща да се слушат, не да се четат, но понеже сега сме на букви, това което предимно се чува е - ммммммммм. Човешкото в мен ми напомня колко много обичам мекици и без да се усетя започвам и аз да викам - мммм зад пердето, но нали... на скакалешки. Едното хлапе ме чува, затичва се към мен с напудрения си бял нос и с мазни ръчички дърпа завесата, за да ме види. Аз си стоя кротко, но все пак съм нащрек, защото ей така от чисто детско любопитство много мои другари са оставали я без крак, я без пипало, а най-малкото, с което са се измъквали е голям уплах, във все пак, малкото им скакалешко сърце. Скакалеееец - вика детето, сочейки ме със захарен показалец. Другото, с мекица в ръка и със семки от ягодово сладко на бузата, пристига заинтригувано от чутото. Бабата надига глас и започва да бърбори типичните бабешки неща, които говори типичната баба, или по-скоро нещата, които често бърборят типичните добри и прекрасни баби.

- Хайде, моля ви, първо се наяжте и после се занимавайте с другите неща. Мекиците като изстинат са като подметка. Мишо, защо бе бебе си избърса мазните ръце в пердето, майка ти, ще ни напердаши и двамата, на масата има салфетки. Марти, а ти кога успя да си скъсаш чорапа, бе бабе, нали оня ден ги купихме. Ох, деца, деца...

- Да го хванем – извиква Мишо.

- Даaa – подскача нахилен Марти.

Бабата, чието име още не знам, ги подхваща за вратлетата и им говори:

- Никой няма да хващате, отивайте да си доядете мекиците, после ще го изгоним тоя скакалец навън. Марти, имаш сладко на бузата.

- Къде? – пита Марти и поглежда надолу.

- На бу..., вече е върху пода, ох деца, деца - дудне си по бабешки бабата. :0))))

Настава голям смях, затова че Марти си е оклепал бузата, но е оклепал и пода. Нещо, което само малките могат да усетят като смешно. И то наистина си е смешно ако можеш да бъдеш малък за малко или да си спомниш какво е било ако си пораснал. Ако си безвъзвратно пораснал, но не можеш да си спомниш, че това е смешно, направо ще ми е много мъчно за теб, когато отново съм човек, но сега съм скакалец, та ще ми бъде тъжно за теб по-късно. Въпреки временното спокойствие, което уреди бабата, аз продължавам да съм леко обезпокоен. Уведомен съм, че ще бъда изгонен. Изгонен звучи леко, нали..., ама един скакалец не ги взима толкова навътре тия неща, затова и няма да се връзвам. По-добре да намеря къде да се скрия, за да не ме изгонят и да мога още малко поне да съм тук, с тях. Веднага се сетих къде да се преместя. Забелязал съм ги хората, че когато някоя си там буболечка не е на мястото, на което са я видели за последно, започват да я търсят вляво, вдясно, надолу или напред. Повдигат предмети, в близките периметри, мислейки си, че бубата е намерила убежище някъде там – под листото на игликата, или под ключодържателя с лика на Йори. Но почти никога не вдигат поглед нагоре, където се скрих аз, защо не го правят - не знам, човешки му работи. Ето, сега хем няма да ме пъдят навън, хем ще ми е спокойно, че ще остана. Дано не се издъня пак с някой звук, но тия мекици простооо... Потракване на празни чинии, бял, сладък прашец навсякъде, гонитба, измиване на ръце, плискане с вода, баба преминаваща през целия тоз следзакусвателен сюжет.

- Мишо, Марти, отидете да се облечете, излизаме на разходка – вече по-високо подема бабата.

- Бабо, ще извикаме ли Деси, щото има да ми дава четири лепенки за албума на Спондж Боб? - пита един от двамата, но стената ми пречи да видя кой точно, по слух е Марти.

- Вървете се обличайте с брат ти, ще видим дали Деси не е в градинката, ако не е ще й свирнем под балкона.

- Супер си бабче – казва предполагаемият Марти и изтупурква нанякъде.

Докато гледах с любопитство елегантните си зелени крака, бабата и малките вече бяха напълно готови за разходка, аха-аха да дочуя нещо и хлоп - вратата се затвори отвън. Двойно прещракване – заключ, заключ. Забравиха за мен – урааа. Отивам да разгледам къщата.

Сюреалистичното прибиране от Равда

Трябва да съм бил на около 15-16. Чудесна възраст, в която още не те е срам от наборите, че си с майка си на море. Обитаваме някаква чисто нова станция в Равда, която осигурява лятно нищоправене на чудесни цени. Басейн с бар в средата, джакузита-макузита, тенис кортове, питиетата по левче и така нататък глезотии (които не ме интересуваха, щом като има море). Както и да е. Ваканцията лека-полека вървеше към приБИРАне в София. Застягахме багажи и с не особено желание, даже с никакво, тръгнахме да си ловим рейса на обратно. Всичко бе наред, трябваше просто да хванем местния автобус, за да стигнем до Бургас, а от там този до столицата. На спирката сме, имаме достатъчно време, за да случим предното изречение, или поне ние така си мислим. Идва местният таралясник и ние вече сме в него. И ето тук свършват нашите представи за спокойно прибиране. :0))))))) Качили сме се вече и чакаме останалите пасажери от спирката да сторят същото. Последен се качва местен рибар, който носи целия си улов - жив, в кофа с вода. На последното стъпало се препъва и излива цялото съдържание от риболовния му ден върху пода на претъпканото возило. Страхотно. Всички почват да пищят и да вдигат крака, докато рибата подскача между обувките им. Чувайки патърдията шофьорът решава да влезне в час със ситуацията и след като вижда какво се случва зад гърба му заявява:
- Докато не съберете и последната риба, рейсът няма да тръгне.
Почна едно гонене на риби между локви, джапанки, крачоли и поли. Как да е, събраха ги. Тази еуфорична пауза продължи около 15 минути, които внасяха леееко напрежение, у нас двамата с майка ми. Започвахме плахо да се питаме, наум, дали ще успеем да стигнем навреме. Шофьорът вече бе поел към Бургас, та напрежението ни леко поспадна. Ама за кратко. Време беше да си платим за цялото представление. До нас дойде контролата, която ни помоли да и дадем едни харийки, тя в замяна щяла да ни даде други и по този начин пътуването ни ще е легално. Сторихме го. Една рускиня зад нас обаче отказа да даде нейните хартийки в замяна на други. Сами знаете какво става, когато две жени не се разберат – паника в курника, ама тоя път на руски. Пътувайки кудкудякането еволюира в нещо като сцена от оперно пеене, от която си спомням само откъсът – М да, да, възпитавается нада девушка. Майка ми минава през горещата сцена, стига до тартора на рейса и му връчва пет лева, за да кара по-бързо.
Свада на руски, мирише на риба, топло е, но право на борд е центърът на Бургас. Три пъти ура, но пак за кратко. Първа спирка в града. От втората врата се изстрелва млада девойка (вероятно мой набор), след което хуква в неистов тръст, колкото й държат краката. Майка й седи до вратата, хванала за ръка по-малката й сестра като заедно с това започва да крещи:

- Спри веднага, върни се ти казвам, веднага се върни.

Свидетели на тази драма всички мълчим (дори и рускинята???) и се чудим какво става. После майката дава заповед на шофьора да достигне тинейджърката, той изпълнява заръката и я настига. Майката слиза от рейса, хваща бегълката, плясва и два бързи шамара и я връща обратно. Вратите се затварят – семейството отново е заедно. Целият автобус въздъхва облекчено. Но не за дълго. Следваща спирка. Вратите отново се отварят и ситуацията от преди малко я гледаме на бис. Девойчето хуква да бяга. Рейсът този път поема. Майката възмутена крещи:
 
- Спрете автобуса, спреееетееее автобусааааа.
 
Вратите се отварят, момичето тича, майката по дире й, малката сестричка гледа сюжета и тихичко ридае.
 
- Върни се веднага ти казвам, такъв бой ще ядеш. – заканва се майката.
- За нищо на света няма да се върна. За нищо на света. – отвръща хлапето.
 
Настигат се, шамарят се и отново във возилото.
Майка ми отива и казва на шофьора да даде малко газ, защото имаме 5 минути до рейса на обратно.
- Не мога по-бързо – казва спокоен водачът – вече сме в градска среда.
След всички приключения, пристигаме една минута по-рано на мястото, където нашият автобус бе заминал минута по-рано от нашата минута по-рано, в която бяхме там. Сядаме грохнали на асфалта носейки целия си багаж, носим си и преживяванията и започваме да умуваме за вариант Б. Първо се сещаме да попитаме дали не можем със същите билети да се качим на следващия автобус, но отговориха – нямаме такава практика. A можем ли да си върнем билетите срещу сумата – нямаме такава практика.

На практика бяхме прецакани.

- Дай да отидем до ЖП гарата – казвам на майка ми – билетите ще са по-евтини.
Довличаме се до там и сядаме да подишаме малко на пейките в градинката.

- Нямаме парички – казва майка ми – какво ще правим?
- Нали имахме поне едни пет лева? – изморено отронвам аз.
- Нали ги дадох на шофьора, бе маме, да кара по-бързо.

Аз мълча, ама толкова силно мълча, че чак оглушавам тишината.

- Сетих се, имам два долара в чантата. Тук някъде трябва да има банка. Отивам да ги обменя – сеща се тя.

Аз я чакам, тя се връща с два лева, питам я защо са само два лева, тя ми отвръща, че й искали такса от два лева за да обменят двата долара, та...

Аз пак млъквам. Този път по за кратко.

- Давай да вадим всички дрехи – предлагам й – и да обираме стотинки от дето има за обиране.

Опънахме такава хубава сергия, абе, цял катун. Бъркахме където можеше да се бръкне и все пак извадихме някакви пари. Да, ама недостатъчни, за да се върнем. Отидохме да проверим какви са аджеба цените на билетите и най-усмихнатото нещо в този ден до момента бе, че се сетих, че имам ученическа карта за 50% намаление за пътуване с влак. Събрахме за един билет. Седнахме пред разпънатата ни сергия и започнахме да умуваме как да намерим и за другия. Мислихме, умувахме, времето си летеше, пък ние нищо не измисляхме. По едно време виждаме някакви познати муцуни и двамата се озаряваме.

- Мамо, откъде ги познаваме тези хора? - питам аз.
- Не знам – отговаря ми.
- Ама ги познаваме все пак, щом са ни познати? Нали?
- Ами много са ми познати, ама не знам от къде ги познаваме.

Хем е смешно, хем не е, но след секунди някакъв полъх, от някъде, ни подсеща, че са гости на същата станция, в която летувахме ние. Три пъти ура. Тоя път наистина. :0))))) Майка ми се присламчва към тях и с червени бузи измолва някой лев, пък като се върнем в София ту такси ще им ги върнем. Сетиха се кои сме, после погледнаха разпиляната ни посуда и жалните ни физиономии и веднага забъркаха в портмонетата си. Купихме билети. Останаха и за баничка.


П.П. Влакът пристигна рано сутринта. Датата беше 15-ти септември. След час и половина започваше първият учебен ден. В София (разБИРА се) вали. Отивам на училище. Всички са с есенни одежди. Аз се появявам по единствените ми чисти, но къси гащи - недоспал, дзиндзикаш, гладен, неизкъпан, без букет за класната (защото последните стотинки отидоха за баничка), но пък усмихнат и богат с такова приключение!
:0))))))))

Аз и Аз - общуват си!

Подпийнал си чуекът и седнал на пазара да си общува със себе си. Не можах да уловя голяма част от диалога, но пък хванах най-важното:

Той (учудено):

 - Верно ли???

Пак Той (но вече убедително):

- Верно бе!

И ми стана едно спокойно и усмихнато че се разБИРА(т) помежду си.

Сънят с кравите

Бях на спирката на Патриарха и Витошка. Съдейки по времето, което прекарах там трябва да съм чакал или тролей две или номер пет. Чудейки се какво да правя, докато дойде синьото возило, реших да позяпам архитектурните незабележителности зад и около спирката. Един празен треволясал двор с леко поучукана, но все пак ограда, напомняше за някакво соц време, което хем си беше отишло, хем пък беше там. Стара изпочупена бяла табела, с червен надпис, казваше, че някога си там е имало фирма, която се занимава с недвижими имоти. Да, с малко въображение и по досещане прочетох – НЕДВИЖИМИ ИМОТИ. В същия соц стил, в който се чувствах, точно до изтърбушената ограда - в дясно имаше един метален цилиндричен съд, който ние за по-лесно наричаме - кош за боклук. Започнах да бъркам в него. Извадих някакви листове, тетрадки, боклуци от всякакъв вид, докато не се натъкнах на една раница. Оказа се моя раница от едно време. Чудно ми бе как е попаднала там и най-вече защо. Реших да я измъкна от контейнера. Изваждайки я при мен дойде един клошар, или поне аз така предположих, съдейки по това, че ми се скара, че ровя в неговата кофа. Обясних му, че това е моя стара раница и просто искам да видя какво има в нея. Дръпнах ципа и затършувах. Натъкнах се на един спрей против насекоми, предимно срещу комари, някакви подробности, които не помня и най-същественото – мои любовни писма. Казвайки мои имам предвид такива, които аз съм писал някога, но и такива адресирани до мен. Но как е възможно? – питах се наум и почти наяве. - Оттогава мина толкова много време. - Какво правят тези писма заедно с раницата ми в този кош за боклук, който е тук - в съвсем друго време. Повдигнах раницата, а под нея открих още стари мои ученически тетрадки, както и разни чужди писания. Тролеят ми идваше. Дълго мислих дали да не взема раницата със себе си, защото все още си я харесвах, но реших, че макар и лека, да нося миналото в настоящето си е доста тежък товар. Оставих всичко така както го сварих, казах на клошара две-три слова, след което се отправих към спирката. Там обаче, заедно с всички пиполи чакаха и две крави - майка и дъщеря. Дъщерята се изплаши и тръгна да ме атакува. Аз също се изплаших, но реших, че ако я почешам между ушите ще се успокоим и двамата. Така и стана. След минута неудобство и кратка, но все пак суматоха и двамата, всъщност и тримата (защото и майка й също се бе качила), се возихме в този дългоочакван тролей, чиито номер така и не разбрах. Много се радвах на новата ми приятелка. Беше бяла със светлокафяви петна, даже май бяха среднокафяви. Говорих й някакви неща, а тя ме облизваше по челото, когато бе съгласна, или когато се радваше. Кой знае? На седалката до нас (на последната врата откъм прозореца) една възрастна дама ми каза: - Абе недей й дава да те облизва бе, от слюнката й лицето ти ще стане в желе. Желе ли? – помислих си. Но не я послушах, а продължихме да общуваме пред възмутения й поглед. Лицето ми не стана в желе, но моята приятелка заедно с майка си слезнаха след около три спирки. Така завърши този мой сън.

П.П. Незнайно как разбрах, че кравата се казва Дулсинея, за майка й не знам.
:0)))))))))))))

Размишляванки за белия лист и малките вселени!

Понякога нямаш никакъв контрол над настроенията си. Веднъж си весел без да знаеш защо, друг път си тъжен пак по същата причина или поради липсата на такава. Това звучи като обяснение за теб, всъщност е за мен, но просто си мисля, че всеки може да се припознае. Седнах да пиша без да зная какво точно искам да извадя от себе си. Пред мен се облещи белият лист. И ми стана леко развълнувано. Освен, че е просто целулозен продукт направен от бивш дървесен вид, белият лист е и универсално платно, върху което да изрисуваш, да надраскаш, да скицираш, да изпишеш, да оцветиш, да намачкаш, с две думи - да илюстрираш душата си. Една малка сцена, на която може да изобразиш голямото си сърце. Сцената, на която всяка постановка може да бъде със заглавие  – „Душевен ексхибиционизъм” и всяка една ще е коренно различна от всяка друга, макар и с видимо сходен сценарий. На прима виста ми дойде да си представя как седим 23-ма човека и пред всеки от нас има бял лист, на който биваме помолени да нарисуваме кръг. И ние го правим. После се събираме заедно с листата си и виждаме точно 23 различни кръга. Защото днес един се е събудил по-рано и е нарисувал слънце, друг е ял грах и е нарисувал малко зелено кръгче, трети няма да издържи и ще превърне кръгчето си в смайли, този до него е по-прецизен, за това ще извади пет стотинки от джоба си и ще изрисува контура им, аз ще подам моят лист, на която съм нарисувал елипса, 22-та кръга ще ме погледнат въпросително и ще ми кажат, че елипсата не е кръг, пък аз ще им отвърна, че ако погледнеш халбата с бира отгоре си е абсолютен кръг, но ако си полегнеш блажено до нея кръгът просто малко се сплесква, но това не значи, че вече не е кръг, а просто че си е сменил перспективата. :0)))

Един мой приятел като се напие през две минути ми споделя (без видима причина) ” – Всеки човек, Блу, е една малка вселена”. И е прав, и без да е пил.

Най, ама най-хубавото на белия лист е, че действа мотивиращо и при муза - и при липса на такава.


Наздраве за всяка малка вселена и за всеки бял лист. :0))))

Поезията?

Протегнах ръката, в която държах книга. Поезия. С палец отбелязвах конкретна страница. Казах й:

- Мисля си, че  ще ти хареса, ако искаш... прочети го.

Тя не се поколеба. Взе книгата и отиде до прозореца. Там бе по-светло.

Зачете.

Тъжно лице.
Загрижено лице.
Леко тревожно лице.
(Книгата се разтрепери)
Подсмихващо се лице.
Усмихващо се лице.
Сияещо лице.
Греещо лице с радостни капки в очите.

Затвори страниците и ми я подаде обратно.


Понякога поезията е да гледаш как някой чете поезия.

Лукче

Щастието винаги ме е впечатлявало. Понякога се пънеш да го гониш, да го търсиш, да го чакаш зад ъгъла, но от тия действия няма абсолютно никаква файда. Харесва ми чешитския му характер, своенравието и непредсказуемостта му. Без да мисля за горенаписаното (и за каквото и да било друго) пътувам в синия тролей и правя нищо, а пред мен жена подава на друга жена едно лукче и хоп щастието се появява.

Просто така! :0)))))))))))

Как разбрах, че не съм никакъв войн.

Преди много, много години в едно съвсем различно, но и еднакво време, аз тренирах карате-шотокан. Харесваше ми, че запълваше времето ми след училище, чувствах, че часовете ми там са прекарани смислено. Каратето учеше (предполагам все още си учи) на дисциплина, а дисциплината в пуберския период е малко така..., трудно за вменяване в запълнена с хормони глава. :0))) Каратето обаче успяваше!
И макар че е боен спорт харесвах в него мярата (по-късно разбрах колко е важна тя във всикчо). Ударите в каратето са премерени и ако на „бойната сцена” противникът те разкървави - ти получаваш точка, не той. Трябва да докоснеш брадата на съперника с юмрук или с крак, колкото обаче той да знае, че си видял къде са пролуките му в гарда, колкото той да знае, че на улицата това маваши или цуки ще влезне и там няма да има съдия и там... – с две думи навън животът е суров.
Отплеснах се.
Основно на тренировките ни учеха, че умът е нашето „оръжие”, че преди всичко трябва да се дуелираме с него. Това звучеше направо върхарско. Много се впечатлявах от всичко, тренираше ми се, учеше ми се как да използвам най-силното оръжие и така съвсем съвестно си перях кимоното, гладих го всеки понеделник, сряда и петък в продължение на близо две години. Един ден, няма да изпадам в подробности как, се озовах в едно южно българско селце. Бяхме с приятели и си правехме ихо-ахото, накратко казано - може да сме с оранжеви колани и уж много мъдри в залата, ама извън нея сме си най-обикновени пубери, на които им се пие, пуши и неща, които са за след 12-се. И такааам, ихо-ахо купонясваме, обаче едно от момичетата трениращи в отбора има баби и дяди в това село, засякохме се, зарадвахме си се и пак ихо-ахото. Прибирам се по някое време в София, отивам на тренировка, както обикновено, изгладен, чист и готов за знания. Влизам в залата, всичко е ок, мием я, чистим я (тренирахме в салон по физическо и там, нали, преди нас са щурмували по обувки, та...), подсушаваме.
Тренерът застава отпред и започва да води много сериозен монолог. Всички слушаме внимателно за това какво е карате, колко е важно да сме еди какви си, колко е важно да не сме други, ние слушаме и си мислим колко е мъдро всичко това. По едно време обаче каза:

- До мен стигна информация, че някой от вас е галил магаре. Би ли могъл този някой да излезе крачка напред и да сподели с нас кой е?
Ама толкова гордо излезнах пред редицата, в която бяхме подредени за загрявка.
- Аз галих магарето и целият ми корем е нахапан от бълхи – гордо и с усмивка отсякох.

След тази моя проява на гордост, бях публично нахокан и ми бе споделено, че това е унизително за един войн, че не може един каратека да си позволява да гали добитък пред хората, които какво ли щели да си помислят за нашия клуб и колко въобще е обидна за всички сенсеи в света тази моя проява на нежност към някакво си там чифтокопитно.

- Това не е поведение на един истински войн - заключи треньорът.

И ако това определяше един истински войн за войн, то аз наистина не бях такъв и това май беше последната ми тренировка.



П.П. Навярно не съм истински войн, но кимоното ми все още стои изпрано и изгладено цели 15 години. :0)))))))

П.П.П. До ден днешен съм един съвсем обикновен невойн, който гали магарета и смръдливки за довиждане.

Не ми трябва шоколад, трябва ми водка за душата!

Неотдавна човек, прехвърлил петдесетте, беше седнал пред входната врата на една кооперация. Видимо не бе добре осигурен. Подаде ми някакви пари и подхвана разговор:

- Жираф, иди, моля ти се отсреща, и ми купи едно синьо виктори и една хулиганка (малка водка).
- Хм!
- Моля те, не мога да стана, ето ти пари иди ми земи тия две неща, аз съм композитор знаеш ли от колко много години, а я гледай до къде го докарах, едно време колко произведения пишех, сега...
- Имам едно предложение, вместо да ти зимам водка и цигари, да ти взема един шоколад да ти повдигне настроението и да ми разкажеш за едно време, м?
- Моля ти се земи ми водка и цигари. Шоколад. Не ми трябва шоколад, трябва ми водка за душата.
Понеже знаех, че следващият или по-следващият щеше да му купи тия две неща, реших аз да го сторя, рискувайки да разсърдя съвестта си. По пътя към магазина на везната се дуелираха две неща - душата или черният дроб, душата или черният дроб. Помислих си аз ако искам да пия и някой ми предложи шоколад колко нелепо ще ми звучи цялата тая работа. Та като жираф на изкуството отново допуснах душата да „победи”. До ден днешен се чудя дали взех правилното решение, обаче понякога, понякога просто искаш да се напиеш, бе батимусе, и никакви шоколади и жирафи посред бял ден не могат да те разколебаят.

После си поговорихме и беше хубаво, но някак тъжно. Май все пак успях да го убедя на следващия ден да си подкара колелото, което толкова обичал да кара.

Your way – make my day!

Близнаците винаги са ми били интересни. В детската градина имахме две близначки, само дето тогава не ми правеха голямо впечатление.  Хм, това обаче накланя мисълта ми да усеща (мисълта ми да усеща, ама как хубаво го словоподредих :0))), че употребената в първото изречение дума - винаги - не е най-подходящата за случая. Но както винаги се отплеснах. Говорих за близнаците, и за да заменя винагито с нещо друго ще го кажа така - те отдавна ме вълнуват. В училище също имаше две близначки, от горния клас, ама пък те не бяха от приличащите си близнаци.  Днес в тролея, обаче, се качиха двама като направени от калъп. Досущ еднакви. Без за миг да се поколебая и без да изпитам каквото и да било притеснение започнах да ги разглеждам, защото близнаците са едни от най-интересните хора за разглеждане - въобще. Бяха наистина лика-прилика. Единият, забелязах, е с кафяво яке, другият с тъмно синьо,  единият сресва косата си насам, другият натам, дънките им бяха идентични, както и обувките. Не говореха (нито помежду си, нито с някой друг). Държаха и двете си ръце в джобовете на якетата си, единият чифт ръце се топлеха в сините джобове, другият чифт в кафявите. Не знам защо застанаха с гръб един към друг, но така си и останаха. Хубаво направиха, защото това ми даде възможност да видя раниците им. Близнакът сресан насам носеше синя раница, а вчесаният натам бе нарамил черна. През цялото време се чувствах като в късометражен филм и като във всеки такъв финалът трябваше да е фойервеков някак. Е, случи се, когато и двете чанти се озоваха пред погледа ми.  И там долу, върху предните, съответно син и черен - джобове, забелязах едно малко, едва забележимо етикетче, на което пишеше – My way.

  Спирката им дойде не много късно след като това се случи, даже си беше почти веднага.  И макар ей сегичка слезли ходилата им тутакси закрачиха в един и същ - близнашки марш. Ама аз знаех, че дори да се движат в еднакъв ритъм, че и с еднакви обувки, всеки ще върви по неговия си – My way.

Your way – make my day! :0)))))))