Поезията?

Протегнах ръката, в която държах книга. Поезия. С палец отбелязвах конкретна страница. Казах й:

- Мисля си, че  ще ти хареса, ако искаш... прочети го.

Тя не се поколеба. Взе книгата и отиде до прозореца. Там бе по-светло.

Зачете.

Тъжно лице.
Загрижено лице.
Леко тревожно лице.
(Книгата се разтрепери)
Подсмихващо се лице.
Усмихващо се лице.
Сияещо лице.
Греещо лице с радостни капки в очите.

Затвори страниците и ми я подаде обратно.


Понякога поезията е да гледаш как някой чете поезия.

Лукче

Щастието винаги ме е впечатлявало. Понякога се пънеш да го гониш, да го търсиш, да го чакаш зад ъгъла, но от тия действия няма абсолютно никаква файда. Харесва ми чешитския му характер, своенравието и непредсказуемостта му. Без да мисля за горенаписаното (и за каквото и да било друго) пътувам в синия тролей и правя нищо, а пред мен жена подава на друга жена едно лукче и хоп щастието се появява.

Просто така! :0)))))))))))

Как разбрах, че не съм никакъв войн.

Преди много, много години в едно съвсем различно, но и еднакво време, аз тренирах карате-шотокан. Харесваше ми, че запълваше времето ми след училище, чувствах, че часовете ми там са прекарани смислено. Каратето учеше (предполагам все още си учи) на дисциплина, а дисциплината в пуберския период е малко така..., трудно за вменяване в запълнена с хормони глава. :0))) Каратето обаче успяваше!
И макар че е боен спорт харесвах в него мярата (по-късно разбрах колко е важна тя във всикчо). Ударите в каратето са премерени и ако на „бойната сцена” противникът те разкървави - ти получаваш точка, не той. Трябва да докоснеш брадата на съперника с юмрук или с крак, колкото обаче той да знае, че си видял къде са пролуките му в гарда, колкото той да знае, че на улицата това маваши или цуки ще влезне и там няма да има съдия и там... – с две думи навън животът е суров.
Отплеснах се.
Основно на тренировките ни учеха, че умът е нашето „оръжие”, че преди всичко трябва да се дуелираме с него. Това звучеше направо върхарско. Много се впечатлявах от всичко, тренираше ми се, учеше ми се как да използвам най-силното оръжие и така съвсем съвестно си перях кимоното, гладих го всеки понеделник, сряда и петък в продължение на близо две години. Един ден, няма да изпадам в подробности как, се озовах в едно южно българско селце. Бяхме с приятели и си правехме ихо-ахото, накратко казано - може да сме с оранжеви колани и уж много мъдри в залата, ама извън нея сме си най-обикновени пубери, на които им се пие, пуши и неща, които са за след 12-се. И такааам, ихо-ахо купонясваме, обаче едно от момичетата трениращи в отбора има баби и дяди в това село, засякохме се, зарадвахме си се и пак ихо-ахото. Прибирам се по някое време в София, отивам на тренировка, както обикновено, изгладен, чист и готов за знания. Влизам в залата, всичко е ок, мием я, чистим я (тренирахме в салон по физическо и там, нали, преди нас са щурмували по обувки, та...), подсушаваме.
Тренерът застава отпред и започва да води много сериозен монолог. Всички слушаме внимателно за това какво е карате, колко е важно да сме еди какви си, колко е важно да не сме други, ние слушаме и си мислим колко е мъдро всичко това. По едно време обаче каза:

- До мен стигна информация, че някой от вас е галил магаре. Би ли могъл този някой да излезе крачка напред и да сподели с нас кой е?
Ама толкова гордо излезнах пред редицата, в която бяхме подредени за загрявка.
- Аз галих магарето и целият ми корем е нахапан от бълхи – гордо и с усмивка отсякох.

След тази моя проява на гордост, бях публично нахокан и ми бе споделено, че това е унизително за един войн, че не може един каратека да си позволява да гали добитък пред хората, които какво ли щели да си помислят за нашия клуб и колко въобще е обидна за всички сенсеи в света тази моя проява на нежност към някакво си там чифтокопитно.

- Това не е поведение на един истински войн - заключи треньорът.

И ако това определяше един истински войн за войн, то аз наистина не бях такъв и това май беше последната ми тренировка.



П.П. Навярно не съм истински войн, но кимоното ми все още стои изпрано и изгладено цели 15 години. :0)))))))

П.П.П. До ден днешен съм един съвсем обикновен невойн, който гали магарета и смръдливки за довиждане.

Не ми трябва шоколад, трябва ми водка за душата!

Неотдавна човек, прехвърлил петдесетте, беше седнал пред входната врата на една кооперация. Видимо не бе добре осигурен. Подаде ми някакви пари и подхвана разговор:

- Жираф, иди, моля ти се отсреща, и ми купи едно синьо виктори и една хулиганка (малка водка).
- Хм!
- Моля те, не мога да стана, ето ти пари иди ми земи тия две неща, аз съм композитор знаеш ли от колко много години, а я гледай до къде го докарах, едно време колко произведения пишех, сега...
- Имам едно предложение, вместо да ти зимам водка и цигари, да ти взема един шоколад да ти повдигне настроението и да ми разкажеш за едно време, м?
- Моля ти се земи ми водка и цигари. Шоколад. Не ми трябва шоколад, трябва ми водка за душата.
Понеже знаех, че следващият или по-следващият щеше да му купи тия две неща, реших аз да го сторя, рискувайки да разсърдя съвестта си. По пътя към магазина на везната се дуелираха две неща - душата или черният дроб, душата или черният дроб. Помислих си аз ако искам да пия и някой ми предложи шоколад колко нелепо ще ми звучи цялата тая работа. Та като жираф на изкуството отново допуснах душата да „победи”. До ден днешен се чудя дали взех правилното решение, обаче понякога, понякога просто искаш да се напиеш, бе батимусе, и никакви шоколади и жирафи посред бял ден не могат да те разколебаят.

После си поговорихме и беше хубаво, но някак тъжно. Май все пак успях да го убедя на следващия ден да си подкара колелото, което толкова обичал да кара.

Your way – make my day!

Близнаците винаги са ми били интересни. В детската градина имахме две близначки, само дето тогава не ми правеха голямо впечатление.  Хм, това обаче накланя мисълта ми да усеща (мисълта ми да усеща, ама как хубаво го словоподредих :0))), че употребената в първото изречение дума - винаги - не е най-подходящата за случая. Но както винаги се отплеснах. Говорих за близнаците, и за да заменя винагито с нещо друго ще го кажа така - те отдавна ме вълнуват. В училище също имаше две близначки, от горния клас, ама пък те не бяха от приличащите си близнаци.  Днес в тролея, обаче, се качиха двама като направени от калъп. Досущ еднакви. Без за миг да се поколебая и без да изпитам каквото и да било притеснение започнах да ги разглеждам, защото близнаците са едни от най-интересните хора за разглеждане - въобще. Бяха наистина лика-прилика. Единият, забелязах, е с кафяво яке, другият с тъмно синьо,  единият сресва косата си насам, другият натам, дънките им бяха идентични, както и обувките. Не говореха (нито помежду си, нито с някой друг). Държаха и двете си ръце в джобовете на якетата си, единият чифт ръце се топлеха в сините джобове, другият чифт в кафявите. Не знам защо застанаха с гръб един към друг, но така си и останаха. Хубаво направиха, защото това ми даде възможност да видя раниците им. Близнакът сресан насам носеше синя раница, а вчесаният натам бе нарамил черна. През цялото време се чувствах като в късометражен филм и като във всеки такъв финалът трябваше да е фойервеков някак. Е, случи се, когато и двете чанти се озоваха пред погледа ми.  И там долу, върху предните, съответно син и черен - джобове, забелязах едно малко, едва забележимо етикетче, на което пишеше – My way.

  Спирката им дойде не много късно след като това се случи, даже си беше почти веднага.  И макар ей сегичка слезли ходилата им тутакси закрачиха в един и същ - близнашки марш. Ама аз знаех, че дори да се движат в еднакъв ритъм, че и с еднакви обувки, всеки ще върви по неговия си – My way.

Your way – make my day! :0)))))))

Хайде да си направим принцеси!

Беше от онези дни, в които още не си готов да кажеш чао на лятото, макар то още преди месец да ти е помахало за довиждане. Слънчев, с листопостлани алеи, притихнал парк и аз пешеходя по него. Без цел, но с посока - напред. Разглеждам ноември с неговите шумолящи явности и потайности. Не много далеч от мен баба и дядо седят на пейка обърнали гръб на слънцето и макар да го правят буквално, не е обидно спрямо него. Просто бабите и дядите така си правят, пекат си гърбовете. Встрани от тях едно, не съвсем кафяво, пони пасе есенна трева и общо взето му е все едно къде му се пада слънцето. Изведнъж дядото казва на бабата:
- Хайде да си направим принцеси!!!

В този миг за мен целият свят придоби смисъл.

Трябва само да познаем шест числа. :0)))))))

Така започна...

- Значи, Жижо, като спечеля от тотото знаеш ли какво ще направя?
- Какво?
- Първо да ти кажа, че ще спечеля голямата награда, тя е деветстотин милиарда лева.

- Иха, и какво?
- Ами първо ще дам на сираците в България, че тука сме най-зле, на другите места в Европа са по-така. Ще им дам  три милиона лева.

- Браво, друго?
- Ще си купя бигъл, той е не повече от хиляда лева.
- М хи! :0)))))
- Ще направя една къща на мама, ще й дам девет милиарда за мебели. Да си купи най-хубавите мебели.
- Мисля, че ще се справи и с далеч по-малка сума. :0)))
- Да, но аз искам да й е много хубава къщата с най-хубавите мебели.
- Ок!
- После, слушай, слушаш ли ме?

- При това много внимателно.
- После ще направя две къщи на морето. Едната ще е за теб.
- О! <3
- Двете къщи ще са над водата, сещаш ли се на едни колони ще седят и така над водата.
- Сещам се, супер и ще ми направиш къща на морето само за мен?
- Да бе, отпред ще има нещо като тераса, много голяма и без парапет.

- Е, дай да направим един парапет, ще прекаля с бирата или ще се затича бигълът и ще паднем във водата, някакъв малък, едва забележим, може ли?

- Добре, малък може някакъв да сложим.

- А така.
- Къщите ни, Жижо ще се съединяват с мостче, ама не от тия люлеещите се, ами с обикновено мостче, малко, дървено.

- Моята къща как ще изглежда?
- Също като моята само вътре ще е по-различно. В хола ще има канапе и малък телевизор, не много голям, абе, малък. Спалнята ти ще е на втория етаж, голяма, там ще е и банята, ще се качваш по завита стълба.
- Стените ми какви са?
- Ами стените ще са на жирафи и лодки, сини, моите ще са на лодки и плаващи къщички.
- Ухаааа, бати якоту. Ами кучето ми, при мен ще спи нали? :0)))

- За нея отделна спалня.
- Е айде ся пък отделна спалня, не е нужно чак толкова.
- Нека да има дееее.
- Добре, добре, нека да има. :0)))))

- Ще има ли стая за гости, че не искам да ми спят в мойто легло?
- О, ще има и в двете къщи, ама извън къщата.
- Е, няма да си пъдим гостите сега чак отвън, нека са си при нас ама отделно. М?
- Добре, с някаква обща врата, ще си имат гардероб в стаята?

- Разбрахме се.
- На тавана ще има парна баня, сауна и джакузи.

- Ааа, ти си ги ползвай тия, на мен ми намери някакво място където да се усамотявам, да си имам работилничка-ателие.
- Ами в гаража?
- Еее, не в гаража, тоя ще почука на вратата, щото няма какво да прави, друг ще иска антифриз, дай някъде по двора да направим, малка къщичка-ателие, където да си оставам сам със себе си.
- Добре в двора ще си имаш ателие-работилничка. А знаеш ли какво ще има там отпред, дето е голямата тераса с парапета, малкия?
- Ами, предполагам, че водна пързалка. :0))))
- Даааа, тя ще е от тия дето са завитите, ама няма да завършва към водата точно, ами малко по така плавно, сещаш ли се?
- Да не се забиваме директно в морето, така ли?
- Ами да, просто, ще завършва по-полегнало.
- Ясно, значи същото. :0)))))

- После ще си направя кино в двора, ама с малко седалки, само десет, частно кино.

- Ейц!
- Познай как ще се казва?
- Ели.
- Почти позна, ще се казва – Кино Елина! ;)
- Браво, ти докато си правиш киното може ли аз малко в къщата на морето да отмарям, че тез две къщи до дето ги построихме?
- Абе, ти па, не ги строим ние, има си майстори.
- Хубаво де, мога ли малко да си постоя там в моята къща?

- Ами... добре. Аз ще отида на екскурзия до китайската стена. :)

Въпреки, че й обясних, че доста от смислените и прекрасни неща не можем да си купим дори със спечелените деветстотин милиарда лева, някой ако знае шестте цифри от първо теглене нека ми обади на ушенце. Ще почерпим с (лична) къща на морето и с бира. :0)))))))

Едно село, Друго село, Съседно село

Прииска ми се да кръстя някое село – „Едно село”, а селото до него да се казва „Друго село”, следващото пък „Съседно село” и така като отидеш до там и после се върнеш да може когато приятелите те питат:

- Къде беше?

Ти да им отговориш:

- Ами бях в Едно село! :0)))
- А после къде ходи?
- Ами в едно Друго село! :0))))
- Сериозно те питам де, добре, а след това накъде се отправи!?
- Ами към Съседно село!  

Ей такива някакви глупости ме спохождат нерядко! :0)))))

На Биси майката :0)))))

Седим един ден на балкона с баба и всеки си прави нещо, даже по-скоро нищо, но всеки неговото си нищо. Имаме една съседка, казва се Бистра, много секси девойка, но всички й викат Биси, та тя живее точно срещу наааас. По едно време някъде от улицата се чуват затваряния на врати на коли, аларми, ключове, ала-бала - градски звуци. Баба може да е най-различно прекрасната от другите баби, но все пак е любопитна точно колкото останалите и ме пита:

- Кой е, бабе, там?

Поглеждам аз и гледам Фани, на Бистра майка й и казвам на баба:

- На Биси майката! :DDDDDDDD

Баба притеснено и смутено ме пита:

- Ама защо така ми говориш бе бабе!?

Приятелите са като обувките

Приятелите са като обувките, мили мои. До този ала извод стигнах докато се сработваме с новите ми кецове. Така става при хората с бъдещите им приятели. Първо си харесваш обувки, после ги пробваш, ако са ти ок, ги взимаш за свои обувки. После вървиш с тях, ходиш, ходиш... С някои обувки има спойка от първия път (рядко) и си вървите с тях дълги години, че и повече дори, абе невероятен синхрон. Има един друг вид обувки, които много харесваш, обаче носейки ги усещаш, че ти ръбят тук-таме и в самия процес на носене или първоначалните ръмбеници изчезват или започват да стават едни такива солидни мазоли и плюски, които не можеш да понесеш. :0))) Та, ако не можеш да понесеш мазолите, обикновено оставаш обувките или те те оставят. Има и енти тип обувки, които харесваш, но си казваш – Тези са яки, ама не са за мен! Ако пък си харесаш обувки в онлайн пространството, то много рядко би си ги взел, защото виртуалния снимков материал може да те излъже за форма, цвят, материя, номер и дали ще пристигне навреме, общо взето може да те излъже за всичко, с лекота! М да, да, има и още един тип обувки, които забравих да спомена, а са толкова, ама толкова разпространени. Това са обувки, които изглеждат страхотни, щом ги видиш ахваш, стават твои обувки, удобни са, казваш си - Бати, к'ви яки обувки си намерих. В някакъв един момент обаче стелката се огъва, отлепват се отстрани, подметката се сцепва. С две думи - обувката не ти причинява болка, но очевидно въпреки първоначалния възторг от срещата ви тези обувки не ти се кефят и лека-полека те изоставят. В крайна сметка винаги те изоставят де, въпреки твоите напъни за подлепване и закърпване. Най-читавите обувки, според мен, са тези дето са носени, носени, направили са ти сума ти мазоли, но колкото повече ги носиш, толкова по изчезват мазолите и е толкова е по-осезаемо приятно да бъдеш с тях. Това обикновено са любимите ти обувки и остават такива, до...!